Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)
- Автор: Валтари Мика Тойми
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Туула Паркусярви
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)». Краткое содержание книги:
Днес венецианците, предвождани от Съвета на дванадесетте, дефилираха пред императора, който им е поверил за отбрана четирите порти на Влахернския палат и дори им е дал ключовете от тях. Сам той естествено ще отговаря за отбраната при портата на Свети Роман. На практика тя, както и долината на Ликус чак до Карисиосовата порта, се защитава от Джустиниани. От днес насетне в града е въведено извънредно положение и стражите многократно са увеличени. Въпреки това повечето както и преди живеят по домовете си.
Император Константин се обърна към латинците със сълзи на очи:
От днес съдбата на Константинопол е повече във ваши, отколкото в гръцки ръце. Присъствието ви е доказателство за това, че в борбата не сме сами. Воини от двадесет националности са събрани под знамената ни. Западът като копие ще полети в наша защита! Вие сте острието на това копие, в името Божие и за честта на цялото християнство. С дълбоко чувство на радост и доверие поверявам защитата на портите във ваши ръце. Вземете ключовете и ги пазете като очите си!
По време на церемонията дузина млади гръцки нобили, нагиздени в традиционните си костюми, се бяха наредили по стената и по време на речта язвително се подсмиваха.
Вече трети ден след последната ни среща, откакто Ана Нотарас не е напускала метоха. Не знам кого се опитва да наказва — себе си или мен? На третия ден Кариклеа се появи сама с дървената си паница и, чувствайки се като у дома си край кухненската маса, започна да се оплаква от капризността на младите жени. Мануил й донесе храна от кръчмата насреща и след дълги протести тя започна с апетит да си похапва. Имаше чувството, че прекалява с моето гостоприемство, след като Ана не беше с нея. Затуй собственоръчно й налях вино, за да разбере, че е добре дошла и сама. Тя вдигна ужасено ръце в знак на протест, многократно се прекръсти, след което изпи три големи бокала.
— Сестра Ана се моли — каза ни тя. — Сестра Ана се страхува, че се подлага на изкушение в твоята къща.
— Когато някой се страхува, той вече е изпаднал в изкушение — рекох. — Много съжалявам за това, сестра Кариклеа. Предай й, че с нищо не желая да я подлагам наизкушения или да й навредя. Кажи й, че ако е така, тя не е длъжна да ме посещава.
— Ах! — затюхка се Кариклеа гръмогласно, тъй като това съвсем не й беше по вкуса. — Само глезотии, нищо друго. Коя жена знае какво иска? Много са съблазните и най-различните изкушения по света и нашата съдба е да не им се поддаваме, а не страхливо да ги отбягваме.
Бащата на Кариклеа, обущарят, й е разказал всички гръцки легенди и митове, които е знаел. Тя е надарена с богато въображение, а душата й жадува да се наслади на продължаващия роман между мен и Ана. Както всички жени и тя дълбоко в сърцето си е родена сводница, но само с добри намерения.
Не знам какво й е наговорила, но на следния ден Ана дойде с нея в къщата ми. Още с влизането в моята стая тя навири глава и захвърли воала си настрана. Беше се облякла под расото отново с мирянските си дрехи на благородница. Устните и страните й бяха начервени, а ъгълчетата на очите и миглите й бяха изписани в синьо. Държеше се надменно и ме заговори студено, също като непознат:
— Сестра Кариклеа заяви, че страдаш от моето отсъствие. Каза ми, че за няколко дена си отслабнал и пребледнял и че очите ти гледат трескаво и диво. Не желая заради мен да се поболяваш.
— Тя те е излъгала — отвърнах й също така хладно. — Не съм страдал изобщо. Напротив. От много дни насам за първи път се насладих на мир и тишина и не трябваше да слушам обидни думи, които нараняват сърцето.
— Това явно е така — през зъби рече тя. — Защо ли ми трябваше да идвам? Нямаш вид на страдащ. Най-добре ще е да си вървя. Исках само със собствените си очи да се уверя, че не си болен.
— Не си тръгвай още — прибързано помолих аз. — Мануил е приготвил мармелад и сладки за Кариклеа. Остави горката женица да си похапне. Постенето в метоха се е отразило и на теб — страните ти са хлътнали, а под очите си имаш черни кръгове от недоспиване.
Ана бързо се огледа във венецианското ми огледало.
— Нищо ми няма на лицето — отсече тя.
— Очите ти горят — продължих аз. — Да не би да имаш температура? Дай да те пипна по шията.
Тя отстъпи крачка назад и извика:
— В никакъв случай! Ще те ударя, ако само се опиташ!
След което беше вече в прегръдките ми. Галехме се и се целувахме ненаситно. Целувахме се така, та имах чувството, че пламъци прогарят тавана на къщата ми и се извисяват в небесата. Опиянени от страст се целувахме, а времето и пространството вече не съществуваха. Ана не носеше расо, което да я пази. Задъхана и искряща, тя отвръщаше на целувките ми, галеше раменете и косите ми и ме притискаше към себе си, но страстта й беше напразна, защото волята и девствеността й я пазеха, въпреки че беше затворила очи. Чак когато започнах да се уморявам, тя ги отвори, отблъсна ме от себе си и с победоносна нотка в гласа рече: