Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)
- Автор: Валтари Мика Тойми
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Туула Паркусярви
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)». Краткое содержание книги:
Най-предните от пешаците в страха си бяха захвърлили оръжието си, за да бягат по-лесно. Те бяха само събрана паплач от авангарда. След тях цял отряд сгъсти редиците си и с наведени, забити в земята копия зачака нашето нападение. Гърците свърнаха, за да ги заобиколят, но моят жребец се хвърли право срещу стената от пики, които се натрошиха като клечки в железния му нагръдник, и започна да тъпче ужасените турци.
Бях дошъл да се бия и сега точно му беше времето, но онези нещастници, които нямаха дори кожени нагръдници, викаха с цяло гърло „Аллах! Аллах!“, та и аз се чух да викам „Аллах!“, все едно че призовавах техния бог да се смили над тях.
Полето беше покрито с разкъсани бохчи от дрехи и трупове. Моят кон сви ушите си назад, захапа един турчин през корема, разтърси го и го подържа във въздуха докато стана безчувствен, след което го захвърли край пътя.
Погледнах към града. На кулата бясно се вееше кръстоносният флаг на Джустиниани. Надух тръбата. Надувах колкото имах сила. Никой не ми обърна внимание. Ако стръмният склон не ги беше накарал да спрат, щяха да яздят така чак до Адрианопол.
Най-сетне успях да събера дружината си и да я обърна към градските стени. Препускайки покрай ранени турски войници, които се държаха с ръце за главите или се гърчеха тук-там на земята, някой от младите гърци се навеждаше от седлото и като на тренировка нанасяше с меча си смъртоносен удар, за да прекрати страданията им. Въздухът беше натежал от миризмата на кръв и изпражнения. Отдалече спахиите ни наближаваха в пълен галоп, призовавайки Аллах на помощ и въртейки бляскави ятагани над главите си. Наближаваха ни като червени морски талази и все по-често някой от младежите се изправяше на стремената, поглеждаше назад и още повече пришпорваше коня си.
Не поглеждах назад. Гледах стените и кулите на Константинопол пред себе си. Опитвах се да ги видя през очите на врага и вече не се чудех защо след като ги беше видяла, пехотата им се беше заковала на място. Та те се простираха докъдето можеше да се види с човешко око — тези жълтокафяви стени и зъбери. Най-отпред стоеше преградният ров и неговия насип, след него първите външни укрепления, а след тях външната крепостна стена със своите кули, гарнизон и артилерия, която сама по себе си е по-грамадна от която и да е крепост в Европа. Но чак след това се възправяше страховитата, по-висока и от най-високите постройки крепостна стена на Константинопол, ведно със своите могъщи бастиони. Външните укрепления и двете крепостни стени приличаха на три огромни стъпала. Дори врагът да успееше да превземе две от тях, той пак щеше да е хванат в смъртен капан между втората и третата.
Докато гледах издигащите се в облаците бойници, за първи път в сърцето ми проблясна надежда. „Само земетресение може да разруши тези стени“ — помислих си аз.
Копитата на коня ми затрополиха по подвижния мост. На хвърлей стрела от нас редиците на спахиите с техните пера, нагръдници и развени червени плащове се бяха спрели. Едва бяхме влезли в града, и техниците побързаха да разрушат подвижния мост, а зидари с тухли и готов хоросан започнаха да зазиждат портите. Останалите четири моста също бяха унищожени, а портите зазидани. Оставаха само тесните врати за излизане, ключовете от които императорът беше поверил на латинците.
Турците продължаваха своето настъпление от всички посоки, разгръщаха се около града и спираха извън нашия обсег. Безчетни стада с добитък вървяха след войската. От другата страна на Златния рог, по хълмовете, също се появиха безкрайни пъплещи колони. До вечерта агаряните ни бяха обградили така нагъсто, че и косъм не можеше да се провре през техния обръч. Спряха на около две хиляди стъпки от града, а от стените изглеждаха като мравки.
Мъничък изглежда човек, сравнен с гигантската древна твърдина. Но времето помита всичко. Дори и най-могъщата крепост един ден трябва да падне. Така времената се менят.
Настъпи нощ — истинска априлска пролетна нощ. Но вече не мирише на пролетни ливади и на подивели бадемови дръвчета. Въздухът има горчивия привкус на пушек и солен прахоляк. В червеникава полудъга турските лагерни огньове обграждат Константинопол и греят в нощта като въглени.
6 април 1453
Петък — свещеният ден на исляма. Тази сутрин под ярките слънчеви лъчи султан Мехмед препусна покрай стените, придружен от своите сановници. Държеше се далеч извън обхвата на нашите куршуми и лицето му не можеше да бъде разпознато от такова разстояние, но аз веднага го познах по осанката и по надменно вдигнатата глава. По чалмите и по цвета на дрехите разпознах и много от най-приближените му люде.