Втората Библиотека ((или Следваща книга от Истории за Нищото))
- Автор: Асадуров Милан
- Серия: Истории за Нищото #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Втората Библиотека ((или Следваща книга от Истории за Нищото))». Краткое содержание книги:
Забележка: Според архивите на Съда на честта, макар и доста преувеличено, в тази хроника са описани действителни събития.
Оценка на времето: Май няма по-шантаво продължение на книга, писана на български в края на ХХ век.
В четири часа кохортите станаха десет и образуваха първия легион. Щом той стъпи на централния булевард, паважът не издържа и се материализира под тежестта им на цяла педя дълбочина, а ролерите отчетливо и ритмично взеха да потропват по жълтите павета, сякаш снежните пълчища скандираха: „Хог-бен! Хог-бен! Хог-бен!“.
Скапаните от умора тинейджъри от близката дискотека тутакси се разсъниха. Клетите хлапета решиха, че подопечните на ексцентричния промишлен министър на Библиотеката мосьо Кандид репетират постмодернистична версия на „Стената“ на „Пинк Флойд“, и наизлязоха на тротоара с надеждата, че ще ги включат в миманса, но бързо бяха натирени обратно от снежната лавина. На дечурлигата изобщо не им влизаше в работата да си тикат носовете в игрите на възрастните. Пък и бяха твърде млади, та сред тях да има подходящи души за авангарда на Хогбен.
Първата жертва по призвание стана Фауст. Безсъницата бе измъкнала съвестния митничар от леглото по никое време, защото още не можеше да преглътне последните удари на съдбата. На път за градския парк той мимоходом забеляза, че отшумяващата буря толкова грижливо бе помела, измила и освежила булеварда, че той бе станал приятен за разходка.
Челната кохорта от снежни камикадзе някак пренебрежително го подмина и митничарят се зазяпа в странното карнавално шествие. Кой знае защо в неговия вестник не пишеше нищо за този парад. Липсата на традиционните пищни костюми обаче го смути и Фауст реши, че сигурно в Лоното на живота пак правят профилактика. Твърде безлични бяха маршируващите тела и някак прекалено апатични дори за ширещата се бездуховност в Библиотеката. Изглежда слуховете, че нещо не е наред в Лоното на живота, щяха да се потвърдят. Сигурно се е наложило да изкарат материала от склада малко да се проветри. Как иначе човек можеше да си обясни тази тленна навалица в Библиотеката?
Драмата се развихри, когато го наближи втората кохорта. Митничарят, естествено, не подозираше, че там са бездушните новоизлюпени тела на по-първите държавни чиновници. Внезапно един снежен човек от края на деветата редица наруши строя и се втурна към него с явно враждебни намерения. И душата на Фауст отпраши като заек. Потропващите по паважа скейбордове вече му звучаха като барабанен ек и, докато търчеше като обезумял, злочестият митничар машинално си припомни репликата в четвърто действие на втората част от собствената му трагедия: „Война ли почва пак? Как странно и зловещо звучи за мъдрия човек!“
Гонитбата се проточи доста, защото ужасът подтикваше душата му да галопира като фаворит на мафията на кралските конни надбягвания в Аскот, но затова пък снежният човек на скейборда изобщо не се уморяваше. Фауст инстинктивно бе отпрашил към Лоното на живота, воден от мисълта, че преди безславно да предаде богу дух, непременно трябва да засвидетелства любовта си към Маргарита. Клетата убийца на тяхното дете го бе пренебрегнала в Библиотеката за сметка на Майстора и досега той така и не бе намерил сили да си изяснят отношенията.
Стълбището към подземието го принуди да намали темпото, за да не се пребие. Утъпканата от хиляди снежни човеци заледена пъртина сред разпиления човешки материал изигра зла шега и на преследвача и на преследвания. Клетата митничарска душа се подхлъзна и тупна по задник. Снежният човек се стовари като лавина върху нея, но докато лакомо я поглъщаше, залитна, тромаво се строполи и дълго се въргаля по ледената пързалка. Накрая тялото на новоизлюпения снежен Фауст не издържа на изпитанието и миг преди да се търкулне в Лоното на живота, се разчлени на две кълба. С последните остатъци от волята си по-малкото се озърна. Нищо страшно не беше се случило. Само дето на погълнатата душа й беше малко студено в ледената обител, но тя не жадуваше за топлина, защото вече бе загубила всичките си желания. Главата се търкаля още малко по инерция и се озова в нозете на окованата душа на Маргарита. Въглените, дето й служеха за очи, като че ли за миг припламнаха, когато кълбовидното туловище се дотъркули само на педя от главата, но това си беше чиста илюзия, защото по-скоро кладата под казана направи опит да се огледа в бездната зад черната жарава. И намерилият душевен покой Фауст стана неволен свидетел как демиургът режисира Апокалипсиса.
Старият Хогбен бе навлякъл дълга до нозете бяла роба, препасана чак до гърдите с широк златен пояс. Снежнобялата му коса бе привързана през челото със златна лента, но изпосталялата му брада се развяваше свободно. Библейските атрибути, добре познати и в медицинската практика, му придаваха вид на Соломон, Франкенщайн и Уили Нелсън едновременно. Докато хвърляше седмата и последна звезда в кладата под казана, което си беше ритуална безсмислица, защото вечният огън няма нужда от подклаждане, Хогбен си мърмореше: