Втората Библиотека ((или Следваща книга от Истории за Нищото))
- Автор: Асадуров Милан
- Серия: Истории за Нищото #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Втората Библиотека ((или Следваща книга от Истории за Нищото))». Краткое содержание книги:
Забележка: Според архивите на Съда на честта, макар и доста преувеличено, в тази хроника са описани действителни събития.
Оценка на времето: Май няма по-шантаво продължение на книга, писана на български в края на ХХ век.
— Ще ми позволите ли да ви изпроводя до края на дъбравата, Томи? — запита я Хък и леко я пристисна, усещайки най-после, че дамата не е безразлична към него.
— С удоволствие, Арчи. Стига, разбира се, да не нарушавам плановете ви — мигновено се остави в ръцете му Томи.
— Ни най-малко, скъпа. Тръгнали сме да просим аудиенция при началника на митницата. Надяваме се той да ни упъти къде да намерим магьосника Мерлин — подхвърли Хък, като небрежно премести ръката си на кръста й.
— Няма нужда да ходите чак дотам, Арчи. Знам със сигурност, че Мерлин отиде на инспекция в Лоното на живота. Бих могла да ви заведа направо там. Нищо няма да ми струва. Не ме разбирайте криво, Арчи — сведе глава на рамото му Томи и се притисна в него. — Не желая да ви се натрапвам. Просто благодарение на журналистическата си карта свободно мога да влизам във Фабриката по всяко време.
— Вие сте най-милата и желана някога от мен натрапница, Томи — галантно рече Хък и я дари с мимолетна целувка по върха на устните.
Моргана изтръпна и заби дългите си черни нокти в кората на дъба, зад който се криеше. Още след привидната раздяла при кривото дърво тя следваше по петите странстващия рицар, дал обет да я освободи от най-злия й враг, защото нямаше никакво намерение да оставя съдбата си в ръцете на провидението, дори да бе красиво като този измамник. И за разлика от еклектичната компания на поляната очите й попиваха всеки гальовен жест на влюбените. Сърцето й се обливаше в кръв, а лицето й гърчеше от непоносимата болка и накрая съвсем заприлича на погребална маска на смъртта.
Пришпорените от нея парцаливи облаци над короните на дърветата мигом се завихриха, буреносно потъмняха и се скупчиха над главите на Хък от рода Хогбен и неговата нова изгора. Светлината взе да чезне досущ като при заник слънце, налягането на призрачната атмосфера рязко спадна, вятърът се усили и студеният фронт ги връхлетя изневиделица.
19. Откровението на Йоана
Най-после материалът за резервни човешки тела се пресече и замяза на сладолед. Старият Хогбен доволно потри ръце и взе да го бърка, за да бухне. Точно в три часа сутринта, когато бурята все още не бе утихнала, доскоро кроткият и благочестиво къкрещ казан на Майстора прекипя и Лоното на живота започна да бълва първите снежни човеци. Откакто героите от „Война и мир“ се изсипаха вкупом в Библиотеката, тя не познаваше такова стълпотворение. Бездушните марионетки бяха голи, валчести, болезнено бели и на зряла възраст. Мъжете — по на трийсет и три години, а жените — на двайсет и седем. Освалд наведе глава от срам. Господарят му танцуваше като бесен около казана, сякаш се канеше да изяде сърцето, черния дроб и далака на най-злия си враг. Този духовен канибал явно имаше нужда от освидетелстване.
В мига, когато Майстора полетя в кошчето за рециклиране на генетични отпадъци, старият Хогбен най-сетне усети прилив на сили. Чувството, че цялата власт в Библиотеката вече е в ръцете му, с един замах пропъди и последните следи от старческия маразъм, обзел го напоследък. И първата му мисъл бе мигом да лиши от разсъдък всички тия кретени, които си позволяваха да му се пречкат в краката. Едва сдържа порива си. Никога вече нямаше да допуска такива наивни грешки. Та нали идиотите затова са идиоти, защото винаги са щастливи. Лудите не могат да бъдат унизени. Побърканите никога не осъзнават, че са наказани. Смахнатите са недосегаеми. А той жадуваше всички да изпитат на гърба си и най-незначителния оттенък на божествения му гняв, всеки обертон на безумната му ярост, при това в пълно съзнание и изпънати във вечна стойка „Мирно!“ като снежни човеци край кортежа на Дядо Мраз. Така в перверзното му подсъзнание се роди гениалното прозрение.
И сега по волята хогбенова телата на все още бездушните снежни човеци, бълвани от нещастния казан, взеха да се редят в бойни карета — десет стройни редици по десет снежни човеци. Всяка нечетна центурия се формираше от сто мъже, а всяка четна — от сто жени. Но дори и най-опитното око трудно можеше да ги различи, защото вместо да им извайва вторичните полови белези, смахнатият демиург ги бе качил на скейбордове. Първите три центурии изчакаха да сформират кохорта и мълчаливо поеха в боен ред към града. Лицата им все така си оставаха озадачено безизразни, макар очите им да горяха като въглени и от топлината около тях по челата им да се образуваха концентрични кръгове. И нали никой досега не беше виждал снежни човеци да дефилират на скейбордове, вдървените им стойки напомняха по-скоро на паметници, тръгнали на поклонение. Но скоро празният амбалаж щеше да се напълни със съдържание, да се очовечи и да изпита истинска болка, защото по волята на Хогбен снежните марионетки се бяха надигнали от Лоното на живота да търсят душите си в Библиотеката…