Повелителката на метлата

Продължаваме да вървим, подминаваме стара каменна стена, прикрита от цъфнали рози. Щом вдъхвам наситения аромат, ме обзема лекота, почти еуфория. По улицата струи мека нечерна светлина, а последните лъчи топлят раменете ми.

— Хубава прическа — подхвърля той.

— О, благодаря — усмихвам се небрежно аз. — Не е нищо особено. — Отмятам доволно коса.

Минаваме по моста и спираме да погледаме реката. Патици се гмуркат, за да клъвнат нещо, а слънчевите лъчи оставят кехлибарени резки по водата. Двойка туристи се снимат и аз усещам как ме бодва гордост. Идва ми да им кажа, че не съм на гости в това красиво място. Аз живея тук.

— Къде отиваме? — питам аз, когато поемаме отново.

— В кръчмата — отвръща той. — Нали нямаш нищо против?

— Супер!

Когато приближаваме „Звънчето“, виждам отпред малка група. Някои са застанали край вратата, други са поседнали на дървените пейки.

— Какво правят? — питам учудено аз.

— Чакат — отвръща той. — Собственикът закъснява.

— Ясно — отвръщам аз. Оглеждам се, но се оказва, че всички пейки са заети. — Няма значение. Можем да седнем тук.

Настанявам се на стар варел, само че Натаниъл вече се е насочил към кръчмата.

И… странна работа. Всички отстъпват, за да го пуснат да мине. Наблюдавам учудена как бърка в джоба си, вади връзка ключове и се оглежда за мен.

— Хайде. — Ухилва се доволно. — Време е да отворя.

Натаниъл е собственик на пъба?

— Кръчмата е твоя? — питам го аз, когато мелето след отварянето е утихнало.

Цели петнайсет минути не можах да се начудя, докато той наливаше бира, бъбреше с клиентите, даваше нареждания на персонала и караше всички да се усмихват. След като поутихна, дойде при мен. Бях се настанила на един от високите столове край бара с чаша вино в ръка.

— Три пъба — поправя ме той. — Не съм единственият собственик. Това е семеен бизнес. „Звънчето“, „Лебеда“ в Бингли и „Двете лисици“.

— И-ха. Има… много хора! — Оглеждам кръчмата. Няма свободни места. Хората започват да излизат навън в градината или отпред. Шумът е невероятен. — Как успяваш да се занимаваш и с това и да работиш като градинар?

— А, не винаги е така. — Той вдига ръце. — Не сервирам много често. Персоналът е страхотен. Реших, че тази вечер ще бъде забавно.

— Значи не си само градинар.

— Аз съм градинар. — Поглежда ме и оправя една от подложките под халба бира. — Това ми е… работата.

В гласа му се прокрадва същата нотка както преди. Имам чувството, че съм настъпила болното му място. Погледът ми попада на снимката на мъж на средна възраст, закачена на стената. Има квадратна челюст като Натаниъл, сини очи и същите бръчици около тях.

— Това баща ти ли е? — питам предпазливо аз. — Изглежда чудесно.

— Той беше душата и сърцето на това място. — Очите му омекват. — Всички до един го обичаха. — Отпива дълга глътка бира и оставя чашата на бара. — Слушай. Не е нужно да оставаме тук. Ако предпочиташ, можем да отидем другаде, на по-хубаво място…