Повелителката на метлата
- Автор: Кинсела Софи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Тодорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повелителката на метлата». Краткое содержание книги:
Саманта губи самообладание, качва се на първия влак, който вижда, и се озовава някъде в провинцията. Когато спира пред една огромна къща да пита за пътя, собстовениците решават, че е икономката, която очакват, и й предлагат работа. Те нямат представа, че са наели правистка, завършила Кеймбридж с коефициент за интелигентност 158, а Саманта дори не знае как се пуска печката.
Ще разберат ли работодателите й, че тя е известен адвокат в Ситито?
Ще я настигне ли старият й живот?
А дали тя ще се върне към него?
Източник: http://www.helikon.bg/?act=books&do=detailed&id=640718
Оглеждам препълнената кръчма. Над разговорите и смеховете се носи музика. Група редовни посетители се срещат край бара и си разменят весели закачки. Двама възрастни американски туристи в тениски, очевидно купени от Стратфорд, слушат внимателно обясненията на червенокосия барман за местните видове бира. В другия край на заведението е започнала игра на дартс. Не мога да си спомня кога за последен път съм попадала в такава приятна, непринудена атмосфера.
— Нека да останем. Мога ли да помогна? — Смъквам се от стола и се пъхвам зад бара.
— Наливала ли си някога бира? — Натаниъл ме наблюдава развеселен.
— Не съм — отвръщам аз, грабвам една чаша и я поставям под чучура. — Мога да се науча.
— Добре. — Натаниъл също идва при мен. — Навеждаш чашата ето така… след това дърпаш ръчката.
Дърпам и избликва пяна.
— По дяволите!
— Бавно… — Той ме обгръща и направлява ръцете ми. — Така е по-добре…
Че то било много приятно. Той ми казва нещо, но не чувам и дума. В момента съм неземно щастлива, защото съм притисната в силните му ръце. Дали да не се престоря, че не успявам да схвана? Тогава той ще остане ли така цялата вечер?
— Знаеш ли… — започвам аз и извивам лице към него. И в същия момент спирам, защото забелязвам стар надпис, гравиран на дърво „Забранено влизането с кални ботуши“ и „Никакви работни дрехи“. Отдолу е закован друг надпис. Написан е на жълта хартия, а мастилото е избеляло: „Забранено за адвокати“.
Вглеждам се слисана в надписа. Забранено за адвокати ли? Правилно ли прочетох?
— Готово. — Натаниъл вдига чашата, пълна с блестяща кехлибарена течност. — Това е първата ти халба.
— Браво! — успявам да кажа аз. Насилвам се да не започна да задавам въпроси веднага, след това спокойно посочвам надписа. — Какво е това?
— Не сервирам на адвокати — отвръща сериозно той.
— Натаниъл! Я ела тук! — провиква се някой от другия край на бара и той сумти недоволно.
— Връщам се веднага — докосва ръката ми, след това се отдръпва. Отпивам дълга глътка вино. Не сервирал на адвокати. А защо не сервира на адвокати?
Добре… спокойно, казвам си аз. Това е някоя шега. Не може да е друго. Всички мразят адвокатите не по-малко, отколкото мразят брокерите на недвижими имоти и данъчните служители. Това е всеизвестен факт.
Само че никой не закачва подобни надписи в кръчмите, нали?
Червенокосият барман приближава до мястото ми и вади лед.
— Здрасти — подава ръка той. — Аз съм Еймън.
— Саманта. — Стискам ръката му с усмивка. — Тук съм с Натаниъл.
— Той каза. — Очите му искрят. — Добре дошла в Долно Ибъри!
Наблюдавам го как сервира и ми хрумва, че той може и да знае нещо за надписа.
— Я кажи! — започвам приятелски аз, когато се връща. — Този надпис за адвокатите. Шега е… нали?
— Не бих казал — отвръща весело Еймън. — Натаниъл не може да понася адвокатите.
— Ами! — Не знам откъде ми стигат сили да се усмихна. — Ъъъ… защо така?
— Откакто баща му почина. — Еймън вдига каса портокалов сок и аз се вглеждам в него.
— Защо? Какво се е случило?
— Съдеше се с Градския съвет. — Еймън изоставя работата. — Натаниъл все разправя, че не е трябвало да започва, но адвокатите го насъскали да се заеме с тази работа. Стресът беше направо непосилен, това беше причината да получи инфаркт.
— Боже, какъв ужас — отвръщам шокирана аз. — И сега Натаниъл вини адвокатите.
— Според него изобщо не е трябвало да се стига до съд. Най-лошото стана, след като Бен почина, защото се наложи да продадат една от кръчмите. Нали трябваше да платят хонорарите на адвокатите.
Не мога да повярвам. Поглеждам застаналия в другия край на бара Натаниъл, заслушан внимателно в някакъв човек, челото му, прорязано от бръчки.
— Последният адвокат, който влезе в тази кръчма… — Еймън се обляга заговорнически на бара. — Натаниъл му фрасна един.
— Той го е ударил? — писвам аз, без да мисля.
— Беше в деня след погребението. — Еймън снишава глас. — Един от адвокатите на баща му дойде и Натаниъл го размаза. Още го бъзикаме за тоя случай.
Той се обръща да сервира на някого и аз отпивам отново от виното, а сърцето ми прескача от нерви.
Не бива да се паникьосвам. Значи не понася адвокатите. Това не се отнася за мен. Разбира се, че не се отнася за мен. Мога да бъда откровена с него. Мога да му разкажа за миналото си. Той няма да го използва срещу мен. Няма.
Ами ако го направи?
Ами ако ме удари?
— Извинявай. — Ето че Натаниъл е до мен, приятелски усмихнат. — Добре ли си?