Повелителката на метлата

Смъквам се от стола с нежелание.

— Невероятна вечер — обръщам се към Еймън. — Много ми беше приятно да се запознаем.

— И на мен. — Той се ухилва. — Изпрати ни сметката.

Усмихвам се и аз, все още въодушевена от атмосферата, от победата на дартс, от удоволствието, че съм прекарала толкова приятна вечер. Никога не бях излизала и не се бях забавлявала толкова.

Да не говорим, че никой в Лондон не ме бе водил на пъб, когато съм ходила по срещи — камо ли от другата страна на бара. На първата среща Джейкъб ме заведе в „Ле Сифид“ в Ковънт Гардън, а двайсет минути по-късно ме остави, за да говори по телефона с Щатите, и забрави да се върне. На следващия ден каза, че трябвало да оправи някаква клауза и да я съобрази с търговския закон, а после „забравил“, че е излязъл с мен.

Най-лошото бе, че вместо да го нарека „гадно копеле“ и да му прасна един, аз го попитах за коя алинея от търговския закон става дума.

След задимената обстановка на кръчмата вечерта ми се струва свежа и хладна. Докато вървим по улицата, отнякъде долитат гласовете на веселяците, излезли от кръчмата преди нас, и в далечината чувам мотора на кола. Няма улично осветление. Единствената светлина идва от кръглата луна и лампите в къщите.

— Забавно ли ти беше? — Струва ми се, че Натаниъл се притеснява. — Нямах намерение да оставаме цялата вечер…

— Много ми хареса, честна дума — отвръщам възторжено аз. — Страхотна кръчма. Невероятно приятелска обстановка. Всички те познават. Ама каква атмосфера само! Всички държат един на друг. Веднага си личи.

— Как така личи? — На него му става забавно.

— Всички се пошляпват по гърбовете — обяснявам аз. — Ако някой изпадне в беда, останалите ще му се притекат на помощ. Очевидно е.

Натаниъл не успява да сдържи смеха си.

— Миналата година спечелихме наградата за „Най-сърдечно село“ — обяснява той.

— Можеш и да се смееш — отвръщам аз, — но в Лондон няма такива сърдечни отношения. Дори да се строполиш мъртъв на улицата, ще те прескочат и ще те подритнат в канавката. Това обаче ще стане, след като ти опразнят портфейла и ти откраднат самоличността. Тук подобно нещо няма да се случи, нали?

— Ами, не — отвръща Натаниъл. Поколебава се. — Ако умреш, цялото село ще се събере около леглото ти и ще изпеят прощална песен.

Усмихвам се.

— Едно време я знаех. „Пръсни розови листенца.“

— Именно. — Той кимва. — И ще направят сладки за след опелото.

Известно време вървим смълчани. Дребно животинче пресича пътя, спира, поглежда ни с две яркожълти кръгли очички като фарчета и хуква към храстите.

— Припомни ми прощалната песен — моля го аз.

— Беше нещо такова. — Натаниъл прочиства гърлото си, след това запява тъжно и немелодично: „О, не. Той си отиде завинаги.“

Едва успявам да сдържа кикота си.

— Ами ако е жена?

— Добър въпрос. Тогава пеем друга прощална песен. — Той си поема дълбоко дъх и запява пак така немелодично: „О, не. Тя си отиде завинаги.“