Пътешествието на Хиеро

— Изглежда — замърмори на половин глас той, — под нас има не повече от два три сантиметра земя. Не напразно чух копитата да удрят по нещо твърдо — Хиеро заговори високо, като се обърна към Лучара. — Мисля, че се намираме на пътно платно или някакво друго изкуствено съоръжение. — Обърна глава към Хърм и му предаде: — „Ела тук и ми кажи, какво има под краката ни?“

— „Строено (е от) хора. Много старо“ — направи заключението си мечока.

Те стояха в горещината на отиващия си сумрак и слушаха квакането на жабите и бръмченето на насекомите. Хиеро усети хапането на москитите и по краката си под ботушите. Погледна надолу и видя около копитата на лорса да се въртят призрачни живи облаци.

— Скоро ще съмне напълно — каза свещеникът. — Трябва да се скрием някъде.

Сетне заповяда на мечока да потърси подходящо място. Тръгна пеша, а лорсът го последва. Заобиколиха тръстиковите гъсталаци и се озоваха пред открито водно пространство. Тук-там стърчаха връхчетата на малки островчета. Хиеро се огледа и забеляза наблизо възвишение обрасло напълно с тръстика, над която няколко разкошни палми разпростираха короните си. Той отново яхна Клотц и всички заедно напуснаха твърдината на древния път и зашляпаха през течната кал към хълма.

С шумно джвакане Клотц измъкна огромното си тяло от калното тесто, което на стопанина му би стигнало до кръста. Хората побързаха да се спешат. Намираха се на правоъгълно островче със страна около десетина метра, което леко се извисяваше над калното море. Твърдата повърхност бе дала част от себе си на няколко палми. Тръстиката и разни храсти стигаха на височина до половината стебло и образуваха нещо като долен етаж на гората. Докато разглеждаше удивително равните краища на островчето, Хиеро разседла лорса и се захвана да чисти огромното му тяло от впилите се пиявици.

— Сигурен съм, че се намираме на развалините на древно здание — заяви той, когато откъсна последния паразит и го хвърли в блатото. — Под нас е покрива и само Бог знае, колко надолу в тази кал продължава. Височината на старинните здания често е надвишавала сто метра.

Пътешествениците се настаниха под палмите и се укриха, доколкото можаха, от пълчищата насекоми. Страдаха от горещината, дрехите и телата им бяха покрити с кал, но единственото, което бяха в състояние да направят, бе търпеливо да чакат идването на нощта.

Лъчите на слънцето не подобриха настроението им — поне на двамата двукраки пътешественика. Докато четириногите се държаха нормално. Хърм спеше с напъхан в лапите си нос, а Клотц дъвчеше някакви блатни растения и бавно се преместваше от място на място. Виждащия се пейзаж предизвикваше в хората тежко впечатление, независимо от яркото синьо небе и топлото ласкаво слънце.

Вътрешното море остана далеч назад. Докъдето стигаха очите им, се простираше вода или по-точно, сива и кълна течност, изтичаща от огромното блато. В другия край на лагуната се издигаха руините на гигантския древен град, чезнещ паметник на изчезнал народ. Някои от зданията надвишаваха дори и най-високите дървета, като размерите им разтърсваха въображението. Но повечето, напълно потънали в калта, представляваха само малки острови, обрасли с буйна растителност. Разбитите и обгорени сгради напомняха за страшното и жестоко могъщество на човешкия разум. Ударите с чудовищна сила и безпощадният огън бяха разрушили града още в незапомнени времена, по-силно от прелетелите хилядолетия. Водните растения и огромните цветове на лилиите покриваха повърхността на отвратителната смес на водите на Вътрешното море и блатната кал. Навсякъде се въргаляха дънери на дървета с изпочупени клони, домъкнати тук от бурите и пролетните наводнения.