Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
— Със сигурност не и ти, мъдрий Круппе! Твоят ум скита, изтерзан от нещастните ти ходила, които са уморени, не, изтъркани са от този безразсъден вървеж. Вече са ти излезли пришки, несъмнено. Лявото стъпалце плаче за топлия мазен балсам. Другарчето му се включва в хора. Ах! Каква жалка тирада! Какъв отчаян хленч! Престанете да се оплаквате, мили крилца на полета. Колко далече е слънцето, прочие? Само ей там, отвъд хълмовете, да, Круппе знае. Не повече, със сигурност. Да, сигурно като непрестанно въртяща се монета — но кой спомена за монети? Ох, ох, Круппе заявява, че е невинен!
Вятър полъхна в съня му от север и донесе миризмата на дъжд. Круппе почна да закопчава изтърканото си сетре. Прибра корема си в усилие да намести последните две копчета, но успя да напъха в илика само едното.
— Дори насън — простена той — вината все се налага.
Замига срещу вятъра.
— Дъжд? Но годината току-що започна! Нима напролет вали дъжд? Ох, никога досега не си се занимавал с такива досадни въпроси, Круппе. Може би този мирис не е нищо повече от дъха на езерото? Да, наистина. Въпросът е решен. — Той примижа към тъмната грамада облаци над Лазурното езеро.
— Трябва ли да бягаш, Круппе? Не! Ами че къде ти е гордостта? Достойнството ти? Неведнъж ти показваха лицата си в сънищата ти. Никакъв подслон ли няма по този път? Ах, стъпалата ти са се нацепили, петите ти са се разкървавили! Я, какво е това?
Напред се виждаше кръстопът. А точно отвъд него, на ниското възвишение, клечеше схлупена постройка. Светлина от свещи кървеше през процепите на капаците на прозорците.
Круппе се усмихна.
— Разбира се, хан. Дълъг път, не ще и дума, значи трябва да има и място, където умореният пътник да похапне и да отдъхне. Такъв като теб например, Круппе, съсипан странник, извървял толкова левги.
Той забърза напред.
Голо дърво бележеше кръстопътя. От един дебел клон висеше и скрибуцаше нещо дълго и увито в зебло, вятърът го полюшваше. Круппе го погледна съвсем бегло и го подмина. Стигна до пътеката и започна да се изкачва.
— Лоша преценка, да, Круппе. Хановете за изморения пътник не бива да клечат по хълмове. Проклятието на катеренето е в това, че разбираш колко много още катерене те чака. Да, ще трябва да се направи бележка на собственика. След като си наквасиш гърлото със сладък ейл, хапнеш сочно месце и печени зеленчученца и чисти превръзки увият намазаните ти с мехлем крачета. Тия благинки трябва да дойдат преди приказката за калпавия избор на място, който забелязваш тук, Круппе.
Монологът му заглъхна, заменен от пъшканията по стръмната пътека. Когато стигна до вратата, Круппе беше толкова задъхан, че даже не си направи труд да вдигне глава и да погледне, а само бутна прогнилото дърво и то се люшна навътре с жалния хленч на ръждясалите панти.
— Уви! — извика той, докато изтупваше ръкавите на палтото си. — Само една пенлива половница и… — Гласът му замря, щом огледа няколкото мръсни лица, извърнати към него. — Позакъсал е алъш-веришът май — измърмори под носа си Круппе. Мястото наистина беше хан — или може би някогашен хан, отпреди сто години. — На дъжд мирише навън — рече той на неколцината просяци, свили се около дебелата свещ, поставена на пръстения под.
Един от мъжете му кимна и каза:
— Ще те изслушаме, несретнико. — Махна към празната сламена рогозка. — Разполагай се и се порадвай на компанията ни.
Круппе вдигна вежди.
— Аз, Круппе, съм дълбоко поласкан от поканата ви, ваше великолепие. — Сведе глава и пристъпи напред. — Но моля ви, не мислете, че няма какво да предложа на това височайше събрание. — Седна на пода, изпъшка от усилието и погледна в лицето заговорилия го. — О, Круппе ще сподели хляба си с вас. — Извади от единия си ръкав малък ръжен самун. В другата му ръка се появи нож. — И приятели, и странници го знаят Круппе, човека, дето сега седи пред вас. Жител е на бляскавия Даруджистан, тайнствената перла на Дженабакъз, сочния грозд, узрял за беритба. — Извади бучка козе сирене и се усмихна широко на хората пред себе си. — А туй е неговият сън.
— Така е — кимна говорителят на просяците и старческото му лице се набръчка от усмивка. — Особеният ти вкус винаги ни е носил надежда, Круппе. И апетитът ти към пътешествията винаги ни е радвал.
Круппе сложи ръжения самун на пода и го наряза.
— Круппе винаги ви е смятал просто за отражения на самия себе си, половин дузина Гладове, впрочем. И все пак, при всичките си нужди, към какво подтиквате вие своя господар? Да зареже бягството си и да се върне, разбира се. Черепчето на човек е твърде ценна кухина, за да я владее заблудата — но Круппе с дългия си опит ви уверява, че всяка заблуда е рожба на ума и там тя се храни, докато добродетелите вехнат от глад.