Целувката на прокудения
- Автор: Хейстингс Сюзън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Целувката на прокудения». Краткое содержание книги:
Галерията свършваше в наблюдателна кула с каменна платформа. Точно пред платформата Изабела забеляза някакво движение и се стресна. Помисли, че са постове, и понечи да се обърне. Тогава видя, че зад един зъбер се бяха изправили двама души. Бяха рицарят Рудолф и Матилда. Рудолф я бе прегърнал и нежно я притискаше до себе си. Матилда беше облегнала глава на рамото му и двамата се наслаждаваха на гледката на цъфтящата земя, галена от пролетния вятър.
Като ги позна, Изабела усети пробождане в сърцето. Интимността на тези двама души, нежността и доверието, които излъчваха, накараха сърцето й да забие по-бързо. Навлажни нервно сухите си устни. Изпитваше физическа болка от щастието на приятелката си. Обърна се, за да избяга — и се удари в Мартин!
— Хубава двойка — пошепна той и впи поглед в лицето й. Изабела се отдръпна уплашено и вдигна глава към него. Слънцето беше зачервило бузите й, а може би и шокът от неочакваната среща. Веднага след това лицето й побледня.
— Какво хубаво може да има в телесната близост? — попита гневно тя.
Мартин се засмя и я привлече в прегръдката си.
— Просто е хубаво — отговори той.
Изабела не се помръдна и сякаш се вслуша в себе си. Усети дъха на Мартин върху косата си и силата на мускулите му. Той носеше само проста вълнена риза и тялото му беше възбуждащо близо. За момент изпита изкушение да положи глава на гърдите му, да чуе ударите на сърцето му, да вдъхне аромата на кожата му. Ръцете й лежаха нерешително върху раменете му. В следващия миг разумът надделя, тя се скова и стисна ръце в юмруци.
— Не, не е хубаво — възрази упорито тя. В погледа й светна остротата на добре наточено стоманено острие.
Мартин я погледна с усмивка.
— Когато си гневна, очите ти искрят, бузите ти се зачервяват, а между веждите ти се образуват ситни бръчици.
— Нямам бръчки — изсъска ядно тя и отново прокара език по сухите си устни. Мартин се взираше възхитено в устата й. Вдъхна дълбоко свежия пролетен въздух, но не усети нежния аромат на цветя.
Изабела видя твърде късно смарагдовия блясък в очите му. А после не видя нищо повече. Той се наведе към нея и докосна устните й.
Тя го остави да я целува, без да реагира. Беше замаяна от аромата на кожа и вятър. Ръцете му се движеха съвсем леко по гърба й, но предизвикваха силни тръпки. Някъде пламна искра и по вените й потече горещ поток. Дълбоко във вътрешността й се разгоря огън и горещите му езици обхванаха тялото й. Устните му бяха топли и влажни и след първата нежна милувка станаха горещи и настойчиви. Тя политна назад и се огледа объркано.
— Какво ти е, Изабела? — попита уплашено Мартин.
Тя се изправи гордо.
— Какво си позволявате? — изкрещя прегракнало тя. — Вие сте един жалък разбойник, а аз съм дъщерята на княза. Как смеете…
Лицето му помрачня и той сведе глава.
— Мислех, че си ме разбрала — прошепна той.
— Какво трябва да разбера? — изфуча тя. — Че съм ваша пленница? Нито за миг не го забравям! Но ще се боря до последен дъх.
— За какво? — попита развеселено той.
— За честта си!
Мартин й обърна гръб.
— Аз също — каза той и си отиде.
Изабела го проследи с мрачен поглед. Опипа с два пръста между веждите си и наистина откри две малки брачици.
— По дяволите! — изруга тихо тя. — Мразя го! Ще го убия!
Звуците на лютнята се носеха нежни и чисти във вечерния въздух. Заедно със златночервените лъчи на залязващото слънце те създаваха романтично настроение между рушащите се крепостни стени. Към нежните тонове на лютнята се присъедини ясен момчешки глас.
Изабела слушаше омаяно. Нима между цялата тази суровост и развала все още съществуваше изисканост? Нима тук имаше певци, поети, музиканти? Нима имаше привърженици на възвишената любов и вяра в рицарските идеали?
Изабела отвори тихо вратата на стаята си. Коридорът беше пуст и тих. Тя се промъкна на пръсти и излезе на двора. В подножието на дървената стълба, която извеждаше в галерията, се бяха събрали всички обитатели на разрушения замък. Насядали върху сандъци, кошници, бъчви или направо на земята, те слушаха благоговейно песента на момчето. В първия момент Изабела не го позна, но когато то вдигна глава, видя, че беше Патрик, пажът на рицаря Рудолф.