Талисманите на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: the heritage of shannara #4
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Талисманите на Шанара». Краткое содержание книги:
Но нямаше време да продължи тази атака. Останалите конници се бяха окопитили. Смъртта се насочи кьм него в сивото си наметало, покрита с качулка, снижила бляскава коса. Чумата я последва, като съскаше, сякаш чувал змии, и тялото й придоби форма с приближаването. Уокър отсече краката на змея, когото бе възседнала Смъртта, и двамата с ездача рухнаха на земята. Но в този момент Чумата връхлетя върху него. Той отскочи встрани, бърз като котка. Но протегнатите пръсти на Ездача го одраскаха.
В същия миг го обзе пристъп на гадене, който премина през цялото му тяло. Той се свлече на колене, отслабнал и замаян. При всичките си усилия едва ги беше докоснал! Той се спусна по следите на Чумата и насочи нов взрив от огън към черния гръб на Шадуина. Чумата се разби на черни искри.
Всичко взе да изглежда на Уокър Бо като в забавен каданс. Гладът започна да приближава тежко, мудно, със залитане. Той се опита да се отбранява, но силата му изглежда го беше напуснала. Той забеляза настъпващия ден, светлината, която обливаше хоризонта на изток и нахлуваше на гъсти, сладникави потоци през разкъсаното наметало на отстъпващата нощ. Вдъхваше въздуха с всичките си сетива, аромата на листа и треви, примесен с прах и зной. Паранор му се струваше чудовищна каменна сянка на лакът разстояние от него, толкова близо, че можеше да го докосне и все пак невъобразимо далече.
Не трябваше да се отказва от магията, която го правеше невидим. С това бе загубил всяко предимство.
Той насочи огъня срещу Глада и го отблъсна, приличното на скелет тяло на Конника бе превито и разкъсано от удара.
Още една мнима смърт, помисли си Уокър. Чувстваше как го обливат горещи вълни и го тресе.
Конниците напираха от всички страни, змейовете се вдигаха на задните си крака и нападаха. Защо ли не умират? Как ставаше така, че все се връщаха? Въпросите се изплъзнаха от езика му и той осъзна, че ги задава на глас, че изпада в някакво бълнуване. Чувстваше невероятна слабост, докато се влачеше към стената и се опитваше да събере сили, за да посрещне възобновената атака. Планът му се бе провалил. Нещо не беше преценил. Какво ли?
Вдигна ръка и запрати огън във всички посоки в отчаяно усилие да отблъсне нападателите си. Но силите му се бяха изчерпали, изразходвани при първата атака и изсмукани от Чумата. Магията едва успя да забави Шадуините, които бързо пробиха стената и продължиха напред. Войната запрати насреща му назъбен боздуган и той го гледаше как профучава към него, без да може да се помръдне. Успя все пак в последния момент да призове магията, колкото да може да отклони боздугана, но желязото все пак го засегна странично. Той се превъртя назад и се трясна в камъка на Паранор с такава сила, че чак дъхът му спря.
Този удар спаси живота му.
Докато дращеше по каменните стени на Паранор, за да се задържи да не падне, откри очертанията на тайната врата. Главата му мигновено се проясни и той си спомни, че си бе оставил възможност за изход, ако нещата се объркат. Беше забравил за това в разгара на битката, в треската и делириума. Още имаше шанс. Четиримата конници настъпваха, приближавайки се с невероятна бързина. Той затърси отверстието на тайната врата с вдървени, окървавени пръсти. Ех, ако имаше две ръце! Ако беше цял! Мисълта само му се мярна през съзнанието, отчаянието бе гневно прогонено на мига.
Чу се подрънкване на метал и дращене на нокти.
Пръстите му бяха върху резето.
Вратата се отвори навътре и го завлече и него като безформен вързоп. В същото време той запрати към пространството отвън огнени стрели, остри като бръснач. Чу ги да се врязват в преследвачите му и му се стори, че чува как Шадуините вият направо в мозъка му.
После се озова сред плесенясалия, хладен мрак. Ревовете и настървението останаха навън, битката свърши.
Коглин го намери на пътеката под крепостния вал, свит на кълбо, толкова изтощен, че не можеше да събере сили да се помръдне. С огромно усилие старецът довлече Уокър до леглото и го сложи да легне. Разсъблече го, изтърка го с влажна гъба, даде му лекарства, зави го в одеяла и го остави да спи. Говореше му нещо, но Уокър изглежда не разбираше думите му. Отговаряше му, но нищо от онова, което казваше, не можеше да се разбере. Знаеше само, че е оживял, че е оцелял, за да може да продължи борбата и нищо друго нямаше значение.
Разтреперан, болен, напълно изтощен от борбата, той бе настанен и оставен да почива в мрака. Усети как Мърко се сгуши на кълбо до него, готов да дебне всяка заплаха и да повика Коглин, ако се появи нужда. Той преглътна, защото гърлото му беше пресъхнало, с надеждата, че когато се събуди, вече няма да е толкова зле, че прилошаването му ще бъде отминало. Бе твърдо решен, че ще бъде така.