Ричард Лъвското сърце [bg]

— Разкажете му точно така, както си беше — намеси се Едит. — Иначе аз самата ще му разкажа.

— Моля за извинение, Ваше величество — обади се де Уо, — но според мен именно лейди Едит дава най-добър съвет. Наистина крал Ричард ще повярва всичко, каквото Ваше величество му каже, но едва ли има същото доверие в лейди Калиста, особено по този въпрос.

В края на краищата лейди Калиста се реши да каже истината. Когато де Уо я заведе при краля, тя подробно му разказа по какъв начин са отвели злополучния рицар на Спящия леопард от неговия пост. Тя оправдаваше лейди Едит — която впрочем нямаше за какво да бъде обвинявана, — и възлагаше цялата вина върху своята господарка, кралицата, защото чудесно знаеше, че кралят гледа през пръсти на лудориите на Беренхария. И наистина, Ричард беше нежен съпруг, може би дори прекалено нежен. Първият му гняв беше отминал и сега не му се искаше строго да наказва заради нещо, което не можеше да се поправи. Хитрата лейди Калиста, от дете свикнала на придворни интриги и прекрасно отгатваща настроението на краля, изтича като сърна при кралицата, на която трябваше да предаде, че Ричард след малко ще я посети. Към съобщението придворната дама добави и свой коментар; според нея Ричард отначало щял да се държи строго, за да накара кралицата да съжали за шегата си, а сетне милостиво щял да прости и на нея, и на всички останали, забъркани в тази история.

Като разпита подробно Калиста за всичко, Беренхария облече най-хубавите си дрехи и сигурна в себе си, зачака Ричард.

Когато той влезе, се озова в положението на държавник, пристигнал в провинила се провинция и убеден, че ще се наложи само да осъди виновните, а всъщност се оказа, че провинцията не признава властта му и се е разбунтувала. Беренхария прекрасно съзнаваше силата на красотата си, любовта на Ричард и никак не се съмняваше, че след като първият му гняв е отминал, тя ще успее да наложи своите условия за мир. Вместо да изслуша покорно мъмренето на краля, тя с мило кокетство почна да оправдава постъпката си и да доказва, че всъщност се отнася само до невинна шега. Кралицата уверяваше, че изобщо не е карала Нектабан да довежда рицаря и да го отделя от хълма, на който е бил поставен на пост (истина беше само това, че не бе поръчвала на Нектабан да довежда сър Кенет именно в нейната шатра); сетне стана още по-красноречива в атаката си, като започна да упреква Ричард, че не я обичал, понеже й отказал толкова дребен подарък като живота на клетия рицар. През плач и ридания тя се заоплаква от суровия нрав на своя съпруг, който за малко да я стори завинаги нещастна. Ами ако този рицар наистина беше екзекутиран! Образът на невинната жертва щял да я преследва и наяве, и насън.

Този поток от женско красноречие се съпровождаше с обичайните в такива случаи сълзи и въздишки. Личеше си, че раздразнението на кралицата е предизвикано не от гордост или от лош нрав, а от чувство на засегнато самолюбие: тя бе осъзнала внезапно, че в очите на своя съпруг значи доста по-малко, отколкото бе предполагала.