![Ричард Лъвското сърце [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/4/2/9/9/richard-lvskoto-srce-bg-download.jpg)
Ричард Лъвското сърце [bg]
- Автор: Скотт Вальтер
- Серия: tales of the crusaders #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мирослава Донева
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Ричард Лъвското сърце [bg]». Краткое содержание книги:
В дъното на шатрата, в един тъмен ъгъл бе седнал нубийският роб. Гърбом към кралят, той изпълняваше възложената му работа и лъскаше необичайно големия щит, целият направен от стоманени пластинки. До нубиеца, почти невидима откъм входа, беше легнала голямата хрътка, която бе същинска негова сестра робиня. Кучето сякаш разбираше, че са попаднали при знатен владетел, и като че също изпитваше страх. Беше легнало в краката на нубиеца, отпуснало муцуна и подвило крака и опашка.
Докато кралят и новият му слуга бяха заети всеки със своето, се появи ново лице, което незабелязано се смеси с тълпата телохранители. Те бяха дванайсетина. Като забелязаха, че кралят е необичайно умислен и потънал в четене, те тихо стояха пред шатрата и за разлика от друг път дори не разговаряха. Както винаги, не проявяваха особена бдителност. Някои бяха събрали обли камъчета и играеха хазартна игра, други шепнешком обсъждаха предстоящото сражение, трети бяха легнали встрани и спяха, увити в зелените си наметала.
Между тези безгрижни пазачи се промъкна една дребничка фигура на стар турчин, бедно облечен — приличащ на марабу. Така наричаха благочестивите мюсюлмани, които ставаха пустинници — случваше се да се отбиват и в лагера на кръстоносците, макар че войниците винаги им се подиграваха, а понякога ги и поступваха. Трябва да отбележим, че вождовете на християнската войска, разхайтени и прахосници, събираха из шатрите си всякаква измет — музиканти, куртизанки и изобщо всевъзможни скитници от Изтока. Затова в лагера на кръстоносците източното облекло и чалмата не вдъхваха безпокойство. Въпреки това, когато описаната фигура се приближи доста, часовите й препречиха пътя. Пришълецът веднага смъкна от главата си чалмата и посочи обръснатата си брада и вежди — отличителен белег на скитащия пустинник. Странният израз на сбръчканото му лице и дребните святкащи черни очи говореха, че умът му не беше в ред.
— Поиграй ни, марабу — извикаха войниците, които познаваха нравите и обичаите на тези бродещи пустинници. — Играй, иначе така ще те нашарим с тетивите на лъковете си, че ще се завъртиш като пумпал.
Марабу изпълни заповедта им. Той подскочи и се завъртя с необичайна бързина. Единственият кичур, оцелял от обръснатата му глава, се вдигна вертикално, сякаш някакъв дух го стискаше и държеше танцьора за него. И наистина, искаше се свръхестествено умение, за да се изпълни този див танц, дотолкова бърз, че не можеше да се долови моментът, когато дребничкият марабу докосваше земята. Танцьорът правеше невиждани стъпки, скачаше насам и натам, като незабелязано се приближаваше към шатрата. Най-сетне, като скочи веднъж-дваж по-високо от всеки друг път, се просна изнемощял на земята. В този миг беше на не повече от трийсетина крачки от краля.
— Дайте му вода — обади се един от часовите. — Винаги са жадни подир такова лудеене.
— Ами! Как ще дадем вода на този дявол! — възрази друг.
— Ще сторим бързоногият стар езичник почтен християнин и ще го научим да пие кипърско вино.
— Вярно, вярно! — обади се трети. — А ако се заинати, ще донесем най-големия рог и ще го напоим здравата!
— Кълна се в свети Джордж, той ще се задави! — възпираше приятелите си Лонг Алън. — Освен това е срамота да хабим за едно езическо куче толкова вино, колкото ще стигне на християнин да си пийне добре!
— Стига, Лонг Алън — възрази друг, — млъкни. Ето, носят вече рога. Хайде приятелю, отвори си устата, че инак ще ти я отворим с камата!
— Чакай, чакай! Съгласен е да пие! — възкликна Томалин.
— Гледай, сочи чашата! Тези турци са сериозни пиячи, мъчното е, докато почнат. Вижте го, турчинът нито се задави, нито дори покашля!
И наистина, този истински или мним дервиш изпи наведнъж огромна манерка чак до дъното. Като я довърши до капка, той я отдели от устата си, с дълбока въздишка произнесе: „Аллах керим“, тоест „Бог е милостив“. Часовите толкова гръмко се засмяха, че кралят трепна и се откъсна от заниманието си. Като им се закани с пръст, той сърдито извика: