Спокойствието на хаоса
- Автор: Колев Владимир
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спокойствието на хаоса». Краткое содержание книги:
Но въпреки това е развил инстинкт за полет.
И още: Правенето на дете не е интелектуална дейност.
Но ако се прави от глупак, се появява глупак.
Досещате ли се каква е връзката между двата инстинкта?
Докарват два нови самолета със системи за катапултиране от тия, сложните. Като в поделението, където карах школата. Понеже си има закономерности, от които разминаване няма, точно когато съм наряд, техниците демонтират една от седалките, а сержантът разхвърля куполите. Така се прави с обикновените парашути преди прескатаване, за да „подиша“ платът. Всеки месец. Но тази парашутна система се прескатава през шест месеца и сега въобще не е било необходимо да се разпастърмосва. Когато казвам това на сержанта, той си подсвирква с уста — няма страшно, ще я оправим. Съветвам го да се поразрови из инструкцията за скатаване, за да види за какво става въпрос. Рови, подсвирква си весело, рови, подсвирква по инерция, рови и вече не подсвирква. Накрая не крие притеснението си:
— И сега какво ще правим?
— Няма да бързаме, ще четем внимателно и ще я възстановим. В школата…
Махва пренебрежително с ръка и изхвърча от залата. След малко се връща с техниците по поддръжка на седалката. Те също започват да ровят инструкцията, а после се сещат, че това всъщност не е тяхна работа, а на сержанта. Първо малко, затворено кръгче. Идват още знаещи хора, също четат инструкцията и стигат до основния извод, че това не е тяхна работа. Среден затворен кръг. Стига се до там, че в залата идва и белокосият. Той не повтаря баналната постановка, а информира, че след две седмици самолетът влиза в график за полети. Какво ще прави сержантът, си е негова работа, но след две седмици…
Голям затворен кръг.
Имам време. Чета инструкцията, вниквам в логиката на конструкцията. Постепенно, от спомените от школата и от прочетеното, започвам да вдявам какво трябваше да се направи и как точно.
По някое време отново минават техниците по седалката. Говорят със сержанта. Уж му съчувстват, но всъщност му пращат напомнящо послание: „Твоя отговорност е и само твоя…“ Намесвам се в разговора и опитвам да успокоя топката. Започвам да обяснявам, но единият от техниците, лейтенант, ме пресича:
— Защо си пъхаш носа където не ти е работа? И какво ти разбира главата от тази седалка? Това да не ти е шише с водка?
Явно, вече съм се обзавел със славата на известен пияница. Дяволчето ме щипва. Предлагам:
— Искате ли да се хванем на бас, че ще възстановя системата? На по какво — вие избирате!
Лейтенантът ме поглежда добродушно:
— Знаеш ли колко обичам водка „Столичная“?… Ако го направиш както трябва, получаваш стек с водка. Ако не се справиш, ще купиш само две бутилки. Става ли?
От страна на офицера — необмислено. За мен — предложение-чудо! Хуманно. Отчита финансовото състояние на бедния войник. Сечем баса!
Петък след обяд, събота и неделя ровя нос в инструкцията. Пипам внимателно и обмислено. Защото, в понеделник трябва да дойде сержантът-слънце от школата, за да ни помогне. Оказва се, че поради вече осъзната сложност на задачата, засега само на него му е разрешено да скатава системата. Влакът на слънцето трябва да пристигне около десет на гарата, значи около десет и петнайсет ще е при нас.
Малко преди пристигането му, в залата идват и техниците. Между другото си подхвърлят, че довечера ще трябва да се справят с две бутилки водка. Спечелени на бас от един многознайко. Размишляват кого още да си поканят за компания.
Номерът е, че ако не дай Боже не съм довидял нещо, ще трябва да търся пари назаем. И да си бера срама.
Човекът-слънце изгрява в залата точно в очакваното време. Минава, подава ръка на всички. Мен ме потупва по рамото и споделя със сержанта:
— Случи на момче. Аз да имах такъв…
Сержантът смутолявя нещо, което звучи горе-долу като „Абе добър е. Ама да имаше как да ти го дам…“ Общо взето се радвам на похвалата, но не чак толкова. Заложил съм честолюбие и в този момент за мен е важно друго.
Човекът, без да бърза взима инструкцията, слага очилата. Бавно и пунктуално започва да проверява системата, а ние мълчим и го гледаме в ръцете. Процедурата трае петнайсетина минути. Прибира очилата и се усмихва:
— Разкарването ми е било излишно. Всичко си е тип-топ. Браво на вас, справили сте се…
С всичката скромност, на която съм способен, подхвърлям:
— Някой от нас се е справил. Браво! Друг ще купува водка. Цял стек. Съболезнования!
Лейтенантът ме гледа вкиснато. Разбирам го. Не го притесняват парите, които трябва да даде. Но да тръгне да купува на войник пиене? И то на един тип, за който се знае, че е първи братовчед на граф Водкин-Коняковски… Ако се разчуе, очаквай сериозни ядове. От друга страна, просто не е по мъжки да се направи на принципен и да икономиса парите.