Спокойствието на хаоса
- Автор: Колев Владимир
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спокойствието на хаоса». Краткое содержание книги:
Но въпреки това е развил инстинкт за полет.
И още: Правенето на дете не е интелектуална дейност.
Но ако се прави от глупак, се появява глупак.
Досещате ли се каква е връзката между двата инстинкта?
По този въпрос ме оставят на мира. Но ме захапват за бутилките в залата. Настояват, че имат данни за алкохолизъм, правил съм си запаси, както катеричката събира орехчета за зимата. Аз ги питам, кое от тия селянчета, след като е успяло да внесе ракия в поделението, няма да си я изпие с приятели, а ще я даде на бедния пияница да си я пие сам? И как така до сега нито веднъж не съм хващан даже с алкохолно ухание, а сега съм, ни повече, ни по-малко „завършен алкохолик“?
Тия хора бъркат породата на флагелантите с флигеладютантите. Едните имат програмирана откачената приумица да се самобичуват, а другите са просто натегачи с пагони. Аз съм от трета порода. Поради вродената си скромност, няма да се самоопределям, за да не прозвучи като самохвалство… Но няма да клъвна на бастун, въпреки настойчивите, добронамерени покани.
Безусловно по-силната позиция, прави човека по-слабо аналитичен. Добрите хора вдяват, че са подвели играта не както трябва. Докато стоя в коридора, този път около час, съобразявам още нещо. Те нямат интерес да раздуват нещата, защото мои гафове, констатирани на високо ниво, стават вече и техни гафове. Но десетарката в ареста просто няма как да ми се размине.
При второто повикване, двамата майори отново дружно пушат. И небрежно се осведомяват дали пуша и аз. Казвам им полуистината, че съм алкохолик, който не пуши. Два порока ще ми дойдат много.
— Ти не си алкохолик, който не пуши, а дебела, ама много дебела глава! За да видиш, че не сме толкова лоши, ще ти кажа, че ти са разминава само с десет дена арест. Е, какво ще кажеш? — пита по-старшият майор.
Казвам, че им благодаря сърдечно. Не знам колко вярват на благодарността ми, но истината е, че при второто съвещание са обмислили не само колко дни да ми дадат, а и как да ги направят незабравими.
Десет дни спя точно по норматив. Между полунощ и четири сутринта. На гладък, дървен нар, в студена стая, без завивка. И съжалявам, че съм здрав селянин, а не болнаво градско хлапе. Искам или не, съм се стегнал и даже не закашлям.
Останалите двайсет часа са уплътнени до минута. Започват с почистването на печка № 1 и зареждането й, след това с почистването на печка № 2 и зареждането й… И така, по една безкрайна номерация, до тъмна нощ. Докато почистя и заредя последната печка в гарнизона, е време да почистя и заредя печка № 1. Дотолкова загубвам представа за времето, че когато ме освобождават на единайстия ден, питам учудено: „Това ли беше?“ Дежурният, кой знае защо, се нервира:
— Абе, не ти ли стигнаха десет дена да ти уври главата, та се и подиграваш?!
Как да му обясня, че не се подигравам? Просто, наистина бях загубил представа за времето.
Привечер на следващия ден провеждам разговор с Таси. Благодаря му сърдечно за сведенията, които е дал на добрите ни началници. Като резултат от моята благодарност, Таси се обзавежда с две лепенки на физиономията и няколко синапови компреса по други места на организма.
На другия ден Таси, момче с чувствителна душа и с баща нотабил от близкия град, изплаква на когото трябва привечерното си изживяване. Казусът е деликатен. Ако се опитат да ме натиснат, имам терен за маневриране — сбили сме се, между войници често се случва. Е, аз съм бил малко по-ефективен в размяната на любезности…
Няма арест. Но се прави рокадо — Таси остава да спи в залата, а аз се премествам на неговото легло в общото помещение. Лишавам се от съществена привилегия, но благодаря и за това. Няма как, военната куртоазия го изисква…
При първите нощни полети, дежурен остава Таси. Сам. Колкото и да не разбира от работата ни, инженерът на ескадрилата се усъмнява, че парашутната система не е монтирана правилно към един от самолетите. Извиква от къщи сержанта. Той дотърчава като младо конче, лови се за главата и остава до края на полетите.
На следващите полети отново изпращат мен. И на по-следващите. Със сержанта разговаряме сериозно и спокойно, но той вече не ми разказва вицове. Решавам, че е време да взема и някои мерки. И вдигам температура точно преди полети. По някакво стечение на обстоятелствата — и преди следващите. Тебеширът е средство, което се използва основно за писане върху черна дъска. Но, хапнат в умерена доза, той подгрява организма. Знам че е дивотия, но знам и друго. Чехов го е казал: „Не бива да се влиза в човешката душа с кални чизми!“
Сержантът опитва да раздвижи разговор по темата. Една сутрин, когато сме само двама в залата. Има съчувствени погледи, има мъжко потупване по рамото. Замислям се и обяснявам, че може би вдигам температура от бацилите, които щъкат в общото спално помещение. Виж, ако се прибера да си спя отново в залата… Посланието не е особено деликатно по форма. Но е схванато правилно. Отново си разменяме леглата с Таси.