Луната е наставница сурова
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Луната е наставница сурова». Краткое содержание книги:
„Луната е наставница сурова“ е великолепна научнофантастична история в класическите традиции на „твърдата“ фантастика, гарнирана с лекота, хумор и динамичност, с която през 1967 г. печели наградата „Хюго“ за най-добър роман.
Луната е превърната в световен затвор, където земните власти изпращат най-неудобните хора. Поколенията се сменят, но стремежът им за свобода не угасва. Триста години след създаването на САЩ лунните затворници се опълчват срещу Земята. На тяхна страна са хилядите километри разстояние и суперкомпютър с чувство за хумор.
— Мисля, че ще разчитам на тази ваша неформалност, сър.
Най-голямото момче каза:
— Ох, тия заседатели! Вие ли ще се изръсите, господин О’Кели? Или пък ние?
— Аз плащам, съгласих се да съдя за сто и четирийсет бруто. Не си ли бил в съд досега? Мога да мина и без излишни печалби. Шестима помощници, на всекиго по пет долара. Вижте кой върви по алеята.
Едно от хлапетата излезе на прага и кресна:
— Търсят се заседатели! По пет долара за работата!
Събраха шестима мъже, бяха каквито можете да очаквате от Дънната алея. Не се тревожех, защото нямах намерение да ги слушам. Ако ще се правите на съдия, най-добре е това да става в собствения ви квартал, където има възможност да привикате почтени граждани.
Минах зад масата, седнах и нахлупих шапката на Броуди — чудя се откъде ли беше намерил такава. Сигурно от боклука.
— Откривам съдебното заседание — казах аз. — Да чуя имената ви и тъжбата.
Големият се наричаше Слим Лемке, момичето бе Патрисия Кармен Жукова, останалите не ги помня. Туристът пристъпи напред и бръкна в чантичката си:
— Визитната ми картичка, сър.
Още я пазя.
Тъжбата бе трагикомична — чудесен пример защо земните гости не биваше да се мотаят наоколо без екскурзоводи. Вярно, гидовете направо им съдират кожата, ала за какво друго са туристите? Този едва не си загуби живота, защото нямало кой да го напътства.
Пъхнал се в пивница, където разрешавали на стилягите да си пилеят времето, сякаш са в клуб. Това единствено момиче му позволило да го ухажва. Младоците оставали историята да си върви по реда, както, разбира се, трябвало да постъпят, щом Тиш го насърчавала. Но в един момент тя се разсмяла и го ръгнала с юмрук в ребрата. Той го приел нормално, като всеки лунатик… ама отговорил точно като земен мъж. Пуснал й ръка през кръста, придърпал я и явно се канел да я целуне.
Повярвайте ми, в Северна Америка това е нищо, виждал към такива случки. Но Тиш естествено се изумила, а може би я хванало и шубето. Писнала.
И глутницата го връхлетяла, посмачкала го. Сетне решили, че той задължително ще плати за „престъплението“ си, само че да станело както е редно. Щели да търсят съдия.
Най-вероятно не им стискало. Едва ли дори един от тях бе участвал в елиминиране. Обаче тяхната дама била оскърбена и нямало какво друго да сторят.
Разпитах ги (особено Тиш) и сметнах, че вече съм наясно:
— Нека да обобщя. Тук имаме чужденец, който не познава обичаите ни. Нанесъл е обида, виновен е. Но доколкото разбирам, не го е направил нарочно. Хайде да чуем заседателите. Ей, ти! Събуди се! Какво мислиш?
Запитаният ме погледна мътно и изломоти:
— ’лиминирайте го!
— Много добре! А ти?
— Ами… — Следващият се запъна. — Като си поразмърдам мозъка, май му стига един бой до посиране, та друг път да знае. Не е хубаво мъжете да награбват жените, ще стане тъпотия както на Земята, чувал съм какви ги вършат.
— Разумно — съгласих се. — Ти?
Само едничък заседател гласува за елиминиране. Останалите предлагаха хубав пердах или много голяма глоба.
— Ти какво ще кажеш, Слим?
— Е… — Неспокоен беше, застанал пред бандата си, пред момичето, с което сигурно ходеше. Но поохлади главата и не искаше да елиминират човечеца. — Вече го бъхтехме. Ами ако падне на колене, целуне пода пред Тиш и се извини?
— Ще го направите ли, господин Лажуайе?
— Ако това е решението ви, ваше благородие.
— Не е. Ето и моята присъда. Първо този заседател — ти там! — глобен си в размера на платената ти надница, защото захърка, когато трябваше да съдиш. Хванете го, момчета, прибере парите и го изхвърлете.
Подчиниха се с ентусиазъм. Поне малко си върнаха за по-голямото преживяване, което замисляха, ама нямаха смелост да довършат.
— Сега вие, господин Лажуайе. Глобявам ви петдесет хонконгски долара за липсата на здрав разум да научите местните обичаи, преди да се разхождате напред-назад. Плащайте.
Взех парите.
— Вие, момчета, застанете пред мен. Глобявам всекиго от вас по пет долара, защото не сте измислили най-доброто в препирня с човек, за когото знаете, че е чужденец и не е свикнал с нашите правила. Чудесно е, че сте му попречили да опипва Тиш. Че сте го посмачкали, и това не е лошо. Така по-бързо ще се научи. Можехте и да го изхвърлите от заведението. Но да приказвате за елиминиране при грешка от честни намерения — е, туй е вече прекалено. Петарка от всеки, хайде.
Слим преглътна на сухо:
— Съдия… Не вярвам да са ни останали толкова мангизи! Поне аз нямам никакви.
— Така си и мислех. Имате седмица да платите или ще окача имената ви в Стария купол. Знаете ли къде е „Bon Ton Beauté Shoppe“ до частен шлюз номер 13? Стопанисва го моя съпруга, издължете се на нея. Закривам заседанието. Слим, не си тръгвай. Ти също, Тиш. Господин Лажуайе, да заведем тези млади хора някъде и да ги почерпим по едно студено питие, за да се опознаем по-добре.