Луната е наставница сурова

— За моя живот ли става дума?

— Явно. Нали чухте момчетата — смятат да ви елиминират. Ако предпочитате, изчакайте господин Броуди.

Оня не се помайваше. Усмихна се и рече:

— Сър, приемам ви като мой съдия.

— Както желаете. — Обърнах се към най-големия стиляга. — Кои са страна в спора? Ти и младият ти приятел, така ли?

— О, не, всинца участваме.

— Още не съм и ваш съдия. — Огледах ги. — Наистина ли всички ме молите да издам присъда?

Кимнаха, никой не отказа. Водачът побутна момичето и го подкани:

— Тиш, най-добре е веднага да решаваш. Ти приемаш ли съдията О’Кели?

— Какво? Ами да, приемам!

Тя беше скучен дребосък, горе-долу хубавичка, закръгленичка, може би четиринайсетгодишна. Лъхаше ми на сексмашинка и сигурно точно такава щеше да стане. Момиченца като нея предпочитат да са кралици на глутница стиляги, отколкото да намерят стабилен брак. Не обвинявам стилягите, шляят се по коридорите, защото жените не достигат. Бъхтат по цял ден, а вечер няма при кого да се върнат вкъщи.

— О’кей, съдията е приет и всички са длъжни да се придържат към моята присъда. Нека уредим таксите. Момчета, за колко можете да се бръкнете? Моля ви да разберете, че няма да отсъдя елиминиране за някакви си центове. Така че вадете парите или го освобождавам.

Водачът примигна, скупчиха се. След малко се обърна и каза:

— Нямаме много. Ще го направите ли срещу пет хонконгски от всекиго?

Бяха шестима.

— Не. Не е редно да искате от съда елиминиране на подобна цена.

Пак се скупчиха.

— Петдесет долара, съдия?

— Шейсет. По десет на човек. И още десет от тебе, Тиш — подсетих момичето.

Тя ме погледна учудено и възмутено.

— Хайде, хайде! — кимнах й. — Tanstaafl43.

Свали клепачи и бръкна в чантето си. Имаше пари, такива като нея винаги имат.

Събрах седемдесет долара, сложих ги на масата и попитах туриста:

— Можете ли да дадете толкова?

— Моля?

— Хлапетата плащат седемдесет хонконгски за отсъждането. Вие би трябвало да участвате със същата сума. Ако нямате, отворете чантичката си и го докажете, тогава ми оставате длъжник. Но такъв е вашият дял. — Тук добавих: — Евтино е при искане за смъртна присъда. Ала момчетата не могат да дадат повече, затова сделката е изгодна за вас.

— Ясно. Поне вярвам, че ми е ясно.

И той трупна седемдесет хонконгски долара.

— Благодаря. А сега — някоя от страните желае ли съдебни заседатели?

Земният червей избъбри:

— При тези обстоятелства комай се нуждая от тях.

— Можете да ги имате — уверих го. — Искате ли и съветник?

— Ами предполагам, че ми е необходим адвокат.

— Казах „съветник“, не „адвокат“. Тука нямаме адвокатска колегия.

На лицето му пак се изписа удоволствие:

— Надявам се, че съветникът (ако предпочета такъв) ще заема същото, хм, неформално положение, както останалите участници в процедурата, нали?

— Може би да, може би не. Аз съм нещо като неформален съдия, това е всичко. Решавайте как е по-удобно за вас.

— Мисля, че ще разчитам на тази ваша неформалност, сър.

Най-голямото момче каза:

— Ох, тия заседатели! Вие ли ще се изръсите, господин О’Кели? Или пък ние?

— Аз плащам, съгласих се да съдя за сто и четирийсет бруто. Не си ли бил в съд досега? Мога да мина и без излишни печалби. Шестима помощници, на всекиго по пет долара. Вижте кой върви по алеята.

Едно от хлапетата излезе на прага и кресна:

— Търсят се заседатели! По пет долара за работата!

Събраха шестима мъже, бяха каквито можете да очаквате от Дънната алея. Не се тревожех, защото нямах намерение да ги слушам. Ако ще се правите на съдия, най-добре е това да става в собствения ви квартал, където има възможност да привикате почтени граждани.

Минах зад масата, седнах и нахлупих шапката на Броуди — чудя се откъде ли беше намерил такава. Сигурно от боклука.

— Откривам съдебното заседание — казах аз. — Да чуя имената ви и тъжбата.

Големият се наричаше Слим Лемке, момичето бе Патрисия Кармен Жукова, останалите не ги помня. Туристът пристъпи напред и бръкна в чантичката си:

— Визитната ми картичка, сър.

Още я пазя.