Сребърни реки

Очите на Кати-Бри проблеснаха при мисълта, че може да се отърват от чудовището. Йердан стреснато се обърна назад, усещайки как притеснението му нараства. Кати-Бри, която нито за миг не го изпускаше от очи, веднага разбра, че този неочакван развой на събитията, бе в нейна полза. Като отпращаше чудовището, Сидни още по-силно затвърждаваше подозренията на войника за съюз между нея и убиеца. Подозрения, които самата Кати-Бри бе посяла у него.

Бок не помръдна.

— Казах да си вървиш! — нареди Сидни.

Ентрери, както не пропусна да забележи тя, изобщо не бе изненадан.

— О, проклятие! — прошепна младата жена.

Бок все така не помръдваше.

— Наистина си умен! — сопна се тя на Ентрери.

— Остани тогава! — изсъска най-сетне тя на чудовището. — Ще отседнем в града за няколко дни.

С тези думи Сидни скочи от седлото и се отдалечи, а подигравателната усмивка на Ентрери сякаш пробиваше дупка в гърба й.

— Ами конете? — обади се Йердан.

— Те бяха създадени, само за да ни пренесат до Сребърния град, нищо повече — отвърна Сидни.

Четиримата не се бяха отдалечили кой знае колко, когато искрящите фигури на жребците се превърнаха в бледосиньо сияние и се стопиха във въздуха.

Съвсем лесно минаха през градския пост, особено след като Сидни каза на часовоя, че е представител на Домовата кула на мистиците в Лускан. За разлика от повечето градове на враждебния Север, чийто страх от чужденците граничи с параноята, Градът на сребърната луна не беше обграден от заплашителни стени, или пък редици от бдителни войници. Жителите на града не смятаха чужденците за заплаха за своя начин на живот, а ги посрещаха с отворени обятия, радвайки се на новите знания, които гостите носеха със себе си.

Един от Сребърните рицари, стражите, които пазеха поста на река Раувин, отведе четиримата пътници до Лунния мост — извития, невидим брод, който свързваше двата бряга на реката и извеждаше точно пред градската порта. Четиримата пристъпваха предпазливо, несвикнали със странното усещане да не виждат онова, върху което стъпват. Много скоро се озоваха в магическия град и тръгнаха по криволичещите му улички. Неволно забавиха крачка, повлияни от неговия заразителен покой и дори вечно напрегнатият Ентрери, когото нищо не можеше да отклони от тесния път, водещ до целта, усети как спокойната, съзерцателна атмосфера разсейва напрежението му.

На всяка крачка пред тях се изправяха високи, причудливо извити кули и чудновати постройки. Сградите в Сребърния град не бяха подчинени на една мисъл или едно архитектурно течение, обединяваше ги само това, че всички даваха израз на представите за красота и удобство на онези, които ги бяха строили, без страх, че някой друг може да не ги хареса или да им се присмее. В резултат се бе получил град, който непрестанно изненадваше с неочакваните си чудеса. По богатство Сребърният град далеч не можеше да се мери с Мирабар и Градът на бездънните води, двата си най-могъщи съседи, ала когато ставаше дума за красота и изящество, нямаше равен на себе си. Тук още бе жив споменът за най-древните дни на Царствата, когато белият свят все още бе достатъчно широк, за да има място за всички, а елфи, хора и джуджета се скитаха необезпокоявани под слънцето и звездите, без да се боят, че могат да прекосят невидимите граници на някое враждебно настроено владение. Сребърният град съществуваше напук на всички тирани и завоеватели, като място, където никой не можеше да налага волята си на другите.