Сребърни реки
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Долината на мразовития вятър #2
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сребърни реки». Краткое содержание книги:
— Из Тролови блата се скитат много по-опасни твари от блатните хора, глупаво джудже — със зла усмивка рече конникът. — Тук сме, за да разрушим моста. Ще го изгорим щом прекосите реката.
Бруенор кимна и му се ухили в отговор.
— И гледайте наистина да вървите само на изток! — предупреди ги мъжът. — Ще съобщим за вас на всички Конници. Ще бъдете убити в мига, в който ви забележат близо до Несме.
— Взимайте гнусния си приятел и се махайте, преди брадвата ми да се е окъпала в кръвта на един черен елф! — подигравателно се обади друг от ездачите. — Макар че след това ще ми се наложи да изхвърля омърсеното оръжие!
При тези думи другарите му избухнаха в шумен смях.
Дризт дори не ги чу. Цялото му внимание бе насочено към един от конниците. Полузакрит от останалите, той не бе казал нищо по време на разговора и сега се опитваше да се възползва от позицията си, за да се сдобие с преимущество над нищо неподозиращия враг.
Вече бе успял да свали лъка от рамото си, а пръстите му предпазливо се прокрадваха към колчана със стрелите.
Бруенор млъкна и заедно с Уолфгар обърнаха гръб на конниците и се отправиха към моста.
— Хайде, елфе! — подкани той приятеля си. — Ще мога да си отдъхна едва когато тез’ оркски синове останат далеч зад нас.
Ала Дризт искаше да им даде един последен урок преди да си тръгне. Само за миг той свали лъка си, извади стрела от колчана и я запрати във въздуха. Преди някой да успее да направи каквото и да било, стрелата се заби в кожената шапка на мъжа с лъка, премина през косата му и се заби в едно дърво точно зад гърба му. Перата й още дълго трептяха там в безмълвно предупреждение към конниците.
— Мога да приема несправедливите ви обиди, свикнал съм с тях — спокойно се обърна Дризт към ужасените мъже. — Ала няма да търпя някой да се опитва да нарани приятелите ми. Ще защитавам както техния, така и собствения си живот. Предупреждавам ви, за първи и последен път — ако отново се опитате да ни сторите зло, ще умрете.
И като се обърна рязко, той тръгна към моста, без да се обръща назад.
Слисаните конници нямаха ни най-малко намерение да се опитват да попречат на елфа и другарите му. Стрелецът дори и не помисли да потърси шапката си.
Дризт горчиво се засмя при поредното доказателство за това колко трудно, дори невъзможно, бе да се отърве от славата на расата си. Каква ирония! Вярно е, че почти всички го избягваха и заплашваха, но в същото време страхът от тайнствените умения на Мрачните елфи му даваше възможност да сплаши и най-опасните си врагове.
Риджис се присъедини към тях при моста, стиснал в ръката си неголям камък.
— Бях ги взел на мушка — обясни той импровизираното оръжие, после го метна в реката. — Ако започнеше битка, аз щях да нанеса първия удар.
— Ако започнеше битка — поправи го Бруенор, — ти щеше да подмокриш земята в дупката дет’ се беше окопал в нея!
Уолфгар още мислеше върху предупреждението на конника за пътя, по който се канеха да поемат.
— Тролови блата — мрачно повтори той и погледът му се отправи към стръмния път, който водеше към отвратителните земи.
Харкъл им бе описал това място. Говорил им бе за опожарената земя и за бездънните тресавища. Разказвал им бе за троловете и още по-ужасяващите безименни създания, които се скитаха тук.
— Ще ни спести цял ден, че и повече — упорито повтори джуджето.
Уолфгар обаче съвсем не бе убеден.
— Свободен си — каза Дендибар на духа.
Докато пламъците отново се разгаряха в мангала и му отнемаха материалната форма, Моркай си мислеше за повторната среща с шарения магьосник. Колко често възнамеряваше да го вика Дендибар, чудеше се той. Шареният още не бе успял да се възстанови напълно от последната им среща, а ето че пак го викаше и то толкова скоро. Явно работата, която имаше да върши с джуджето и другарите му, не търпеше отлагане! Тази мисъл го изпълни с още по-голямо отвращение от натрапената му роля на шпионин.
Когато остана сам в стаята си, Дендибар се протегна и зла усмивка изкриви устните му при спомена за онова, което Моркай му бе показал. Четиримата бяха изгубили конете си и сега вървяха из най-ужасните земи на Севера. Само след ден-два неговият отряд, носен от крилатите магически жребци, щеше да се изравни с тях, макар и тридесетина мили на север.
Сидни щеше да стигне в града на Сребърната луна много преди Елфа на мрака.
11
Градът на сребърната луна
Ездачите от Лускан наистина се движеха със светкавична бързина. В очите на малцината, които ги видяха, Ентрери и останалите не бяха нищо повече от искрящо проблясване в нощния вятър. Магическите жребци не оставяха никакви дири след себе си и нямаше същество на този свят, което може да ги догони. С големи, сковани крачки, Бок ги следваше неуморно.