Сребърни реки
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Долината на мразовития вятър #2
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сребърни реки». Краткое содержание книги:
— К-к-как? — заекна Бруенор докато тичаше към другия край на възвишението, макар да знаеше, че елфът е прекалено зает, за да му отговори.
Дръзкият ход на Дризт при дървото му бе дал преимущество над чудовищата. Те бяха два пъти по-високи от него и троловете, които се намираха зад онези, с които той се биеше в момента, дори не подозираха за присъствието му. Знаеше, че не беше нанесъл сериозни поражения сред редиците на чудовищата — раните от ятаганите му щяха бързо да зараснат, дори отсечените крайници щяха да израстат наново — ала така бе успял да си спечели времето, от което се нуждаеше, за да разкъса обръча на прииждащите врагове и да избяга в мрака. Когато най-сетне остави и последното чудовище зад гърба си, Дризт бързо се насочи към могилата, посичайки със същата светкавична бързина всички тролове, които срещнеше по пътя си. Само невероятната му пъргавина го спаси, когато достигна подножието на малката височина. Изтичал бе нагоре по хълма с трескава скорост и дори се бе изкатерил по гърба на един трол, който тъкмо се изкачваше към върха — всичко бе станало толкова бързо, че чудовищата изобщо не бяха успели да реагират.
Сега вече беше много по-лесно да защитават могилата. Свирепата брадва на Бруенор, страховитият чук на Уолфгар и свистящите ятагани на Дризт удържаха трите склона и пречеха на троловете да се доберат до върха. Риджис стоеше в средата на малкото плато и се втурваше на помощ всеки път, когато някое от чудовищата се приближеше прекалено много.
Ала троловете прииждаха ли, прииждаха и ставаха все повече и повече с всяка изминала минута. Приятелите вече ясно виждаха какъв ще бъде изходът от неравната битка. Единствената им възможност бе да разкъсат обръча на противника и да избягат, но бяха прекалено заети да изтласкват чудовищата от върха, за да успеят да измислят какъвто и да било план.
С изключение на Риджис.
Всичко стана почти случайно. С гнусно гърчене, ръката на един трол, която Дризт току-що бе отсякъл, допълзя до средата на малкото плато. Напълно отвратен, Риджис я заудря с малкото си оръжие.
— Не иска да умира! — изпищя той, когато видя как гнусното нещо продължава да пълзи и дори се вкопчва в собствения му боздуган. — Не иска да умира! Някой да го удари! Някой да го съсече! Някой да го изгори!
Приятелите му бяха прекалено заети, за да отвърнат на отчаяните му молби за помощ, ала думите, които бе изкрещял в ужаса и погнусата си, го наведоха на нова мисъл. Той скочи върху гърчещата се ръка и я прикова към земята, докато в същото време ровеше в раницата си, за да извади кремък и огниво.
Ръцете му трепереха толкова силно, че почти не можеше да държи камъка, ала още първата искрица изпълни смъртоносната задача. Тролската ръка избухна в пламъци. Риджис нямаше никакво намерение да изпуска открилата се пред него възможност и като сграбчи огнената ръка, се затича към Бруенор. Полуръстът хвана брадвата, която точно замахваше, за да съсече следващия трол, и каза на джуджето да остави чудовището да се изкачи.
Когато тролът почти бе стигнал върха на възвишението, Риджис тикна горящата ръка в лицето му. Главата на чудовището буквално избухна, то нададе агонизиращ вик и политна надолу — огромна жива факла, която се сгромоляса право върху редиците на събратята си.
Троловете не се боят от остриета и чукове. Раните, нанесени от такива оръжия заздравяват бързо, а отсечените части — пък били те и глави — израстват наново. Подобни битки дори им помагат да се размножават, понеже на ранените тролове порастват нови крайници, а от отсечените крайници пораства нов трол! Не един и двама хищника са имали злощастието да пируват с трупа на някой трол. Така те сами стават причина за собствената си ужасяваща смърт, когато в корема им израства нов трол.
Ала дори и троловете знаят що е страх. Онова, от което те се боят най-много на този свят, е огънят, а чудовищата, населяващи Вечните блата, го познават прекалено добре. Раните, причинени от пламъци, не заздравяват и когато някой трол бъде убит с огън, той не може да се съживи. Освен това, сякаш боговете са го направили нарочно, огънят обхваща сухата тролска кожа с бързината, с която пламва прахан.
Чудовищата, които се тълпяха под склона, където беше джуджето, се разбягаха ужасени, голяма част от тях се превърнаха в купчина обгорени останки. При вида на разрухата, която се ширеше под тях, Бруенор потупа Риджис по гърба и в изтощения му поглед просветна нова надежда.
— Дърва! — рече Риджис. — Имаме нужда от дърва.