Сребърни реки

Те обаче нямаха много време да се чудят какво ще стане с него — много скоро от всички страни заприиждаха тролове и се закатериха по стръмните склонове на малката височинка.

Всеки от тримата се зае да защитава по един от подстъпите на възвишението. За щастие, четвъртият склон бе твърде стръмен и троловете не можеха да ги нападнат изотзад.

Уолфгар бе най-страшен от тримата. Всеки удар на магическия чук запращаше по едно чудовище надолу по хълма. Ала преди да успее да си поеме дъх, на мястото на падналия трол изникваше нов.

Риджис съвсем не се справяше толкова добре с малкия си боздуган. Стоварваше го с всичка сила върху краката, ръцете, дори главите на троловете, ако успееха да се приближат достатъчно, ала нито един негов удар не можеше да събори някое чудовище на земята. Всеки път, когато някое от тях успееше да се изкачи до върха на могилата, Уолфгар или Бруенор трябваше да оставят собствения си противник и да запратят трола обратно долу.

И двамата знаеха, че ако не успеят да го сторят само с един удар, когато се обърнат, на върха на хълмчето вече ще ги чака друг трол, готов да се бие.

Катастрофата ги връхлетя само след няколко минути. Бруенор се обърна, за да помогне на Риджис в момента, в който още едно чудовище издърпваше огромното си туловище над върха. Секирата на джуджето се стовари върху него със страховита точност.

Прекалена точност. Оръжието обезглави трола само с един удар и запрати главата му надолу по могилата. Тялото обаче продължи напред. Риджис отскочи назад, прекалено ужасен, за да направи каквото и да било.

— Уолфгар! — извика Бруенор.

Варваринът се обърна и светкавично, без дори да трепне при вида на страховитата, безглава фигура, която крачеше към него, стовари чука си право върху гърдите й и я събори от височинката.

Още две ръце се вкопчиха в ръба — едно чудовище се бе изкачило почти до върха по склона, който Уолфгар защитаваше. Зад тях, там, където допреди малко се биеше Бруенор, сега лежеше безпомощният полуръст, притиснат от още един трол.

Уолфгар и Бруенор не знаеха откъде да започнат. Могилата беше загубена. Варваринът дори се замисли дали да не скочи сред троловете там, където редиците им бяха най-гъсти и да умре като истински воин, погубвайки колкото се може повече от враговете си. Освен това, така нямаше да му се наложи да гледа безпомощно как чудовищата разкъсват приятелите му, без той да може да им помогне.

Внезапно тролът, който се бе надвесил над Риджис, се олюля, сякаш нещо го дърпаше изотзад. Единият му крак се изви неестествено и чудовището полетя с главата надолу.

Дризт До’Урден измъкна оръжието си от прасеца на прелитащия над него трол и като се преметна пъргаво, застана на върха на могилата до смаяния полуръст. Наметката му бе изпокъсана, самият той бе опръскан с кръв от главата до петите.

Ала усмивката не бе напуснала лицето му, а огънят в лавандуловите очи говореше, че с Елфа на мрака съвсем не бе свършено. Той се втурна покрай Бруенор и Уолфгар, които все още не можеха да повярват на очите си и посече катерещия се трол. Чудовището се сгромоляса в подножието на хълма.