Сребърни реки

И четиримата усещаха тъмните сенки, които се движеха около тях, струваше им се, че ще се задушат от смрадта, която се носеше във въздуха. Единствено Дризт, който съвършено ясно различаваше телата на чудовищата, които се събираха наоколо, разбираше точно колко голяма бе дебнещата ги опасност и непрекъснато караше приятелите си да вървят по-бързо.

Тази нощ късметът бе на тяхна страна — много скоро луната изплува на небето и превърна непрогледната мъгла в сребрист воал — сега вече и останалите трима видяха огромната опасност, в която се намираха. Приятелите побягнаха.

Огромни, приведени напред силуети изплуваха от мъглата наоколо, протегнали хищни пръсти, за да сграбчат четиримата бегълци, които тичаха с всички сили, в отчаян опит да спасят живота си. Уолфгар застана до Дризт и докато елфът избираше пътя, Щитозъб неуморно свистеше във въздуха и покосяваше отвратителните чудовища.

Бягаха ли, бягаха, часове наред, а троловете все така прииждаха. Не чувстваха изтощение, отдавна вече бяха престанали да усещат раздиращата гърдите болка, далеч зад тях бе останало и вцепенението. Единствената мисъл, която пулсираше в слепоочията им, бе мисълта за страшната смърт, която ги очакваше, ако забавеха крачка дори и за миг и само ужасът ги караше да продължават, надмогвайки отчаяния вопъл на телата си. Дори и Риджис, въпреки че бе прекалено закръглен и отпуснат, а краката му — твърде къси, успяваше да не изостава от приятелите си и дори ги караше да бързат още повече.

Дризт разбираше, че така нямат никакъв шанс да се спасят. С всяка изминала минута Уолфгар вдигаше Щитозъб все по-трудно, все по-често започнаха да се препъват и да залитат. Нощта щеше да продължи още дълги часове, а дори и когато се съмнеше, не можеха да бъдат сигурни, че троловете ще се откажат от преследването. Колко още можеха да бягат? Кога ли пътеката пред тях щеше да свърши в някое бездънно тресавище и щеше да им се наложи да избират между него и десетките чудовища, напиращи зад тях?

Дризт промени стратегията си. Сега той не търсеше просто какъв да е път, а такъв, който да ги отведе до място, където да могат да се отбраняват. Недалеч видя малка могила, висока не повече от три-четири метра. Три от склоновете й, които се виждаха от мястото му, бяха стръмни, почти отвесни, а на един от тях растеше самотно дръвче. Елфът посочи възвишението на Уолфгар, който веднага разбра какво си бе наумил приятелят му и се насочи натам. Двама трола им препречиха пътя, ала варваринът с яростен вик стовари Щитозъб върху тях и само след миг тримата му приятели успяха да се промушат покрай него и се изкачиха върху височинката.

Уолфгар се обърна и хукна след тях. Чудовищата го следваха по петите.

Учудващо пъргав въпреки закръгления си корем, Риджис светкавично се покатери на дървото. Бруенор обаче, чието набито тяло не бе създадено, за да се катери по дърветата, напредваше съвсем бавно.

— Помогни му! — провикна се Дризт към Уолфгар и като извади двата си ятагана, опря гръб о дънера. — После се качвай и ти! Аз ще ги задържа.