Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
Така беше и с елфите. Той никога нямаше да бъде един от тях.
Двамата с Джуравиел продължиха разговора си, докато Тунтун не се показа и не мина покрай тях, хвърляйки пренебрежителен поглед на младежа и докосвайки бузата си. На Елбраян не му беше никак трудно да се досети какво иска да му каже Тунтун. Джуравиел също я беше разбрал и сега кимна на ученика си да се оттегли. Ако имаше нещо, на което елфите държаха до дребнавост, то беше външният вид и чистотата. От Елбраян се очакваше да се къпе всеки ден, да пази дрехите си чисти и — тъй като брадата му все още беше доста рехава и по момчешки неравна — да се бръсне редовно, нещо, което той често пропускаше (поне докато Тунтун не му го напомнеше най-безцеремонно), макар че с тънките елфически остриета, бръсненето не бе нито трудно, нито болезнено.
Неохотно, той се насочи към жилището си — невисока, просторна къща, построена върху най-ниските клони на един особено здрав бряст. Щом влезе вътре, взе леген, кърпа и един бръснач и тъкмо се канеше да свърши неприятната задача, когато се сети, че така и не бе попитал Джуравиел кога пак ще се опита да се промъкне до някоя кошута, въпрос, чийто отговор нетърпеливият млад мъж искаше да научи веднага.
Бръсненето можеше да почака и като се спусна на земята, той се огледа за Джуравиел. Откри го в отсрещния край на поляната, потънал в разговор с друг елф, когото Елбраян не можеше да види добре. По устните на младежа заигра лукава усмивка и той приклекна. Да се доближи незабелязано до някой от бдителните елфи бе по-трудно дори от това да издебне плашлива кошута! Използвайки всичките си умения, той се запромъква между дърветата, притичвайки през откритите пространства колкото се може по-бързо. Останалите елфи, предполагайки, че това е някаква игра или поредната тренировка, не му обръщаха почти никакво внимание, Джуравиел и събеседникът му пък все още не го бяха забелязали.
Когато от двамата го деляха само три-четири метра, Елбраян се облегна на едно дърво и се зачуди как да продължи.
— Шест крачки — тъкмо казваше Джуравиел на елфически. — Може би дори пет. Без кошутата изобщо да го усети!
— Отлична работа!
При звука на втория глас — мелодичен и по-висок от този на Джуравиел, Елбраян трябваше да се улови за дървото, за да не падне. Та това беше самата лейди Даселронд, Владетелката на Каер’алфар и на цял Андур’Блау Иннинес!
И говореше за него! Младият мъж затаи дъх и целият се превърна в слух — макар да разбираше езика на елфите, много от думите можеха да му се изплъзнат, ако не внимаваше достатъчно. А когато лейди Даселронд говореше за него, той със сигурност не искаше да пропусне абсолютно нищо.
— А и в битките — продължи Владетелката, — там също се справя превъзходно. До голяма степен вече се отърси от непохватността, характерна за расата му, и научи ли се да върти меча като елф, малцина ще могат да се мерят с него — представи си само какво съчетание от изящество и огромна сила ще бъдат заключени в тялото му тогава!
При тези думи Елбраян едва-едва надникна иззад дървото, тъкмо навреме, за да види как Джуравиел кима в знак на съгласие. Забравил всякакво намерение да го изненада, той използва цялото си умение, за да се отдалечи незабелязано и да се върне в къщата си между клоните (по-близо до земята, отколкото до небето), за да се обръсне и да се подготви за тренировъчния двубой, който го очакваше… двубой, който възнамеряваше да спечели на всяка цена.
Същата вечер Елбраян се спусна на обградената от високи борове поляна, над която грееха безброй звезди. Носеше само дълга, гладка тояга — единственото му оръжие в предстоящото съревнование. Противникът му вече беше там и, за голяма негова радост, не беше Тунтун.
Елбраян никак не обичаше да се бие с Тунтун — никога не успяваше да я хване неподготвена, а тя, от своя страна, очевидно искрено се наслаждаваше на двубоите им и ги използваше, за да му натрие носа пред всички, сякаш бе нейно задължение да го унижава и наказва. В началото му бе трудно да разбере за какво толкова му е сърдита Тунтун, после обаче осъзна, че истинската причина за държанието й е съвсем проста — той не принадлежеше към нейната раса.
Тази вечер противникът му щеше да бъде Таларейш Исиншайн, по-възрастен и по-улегнал елф. Таларейш не говореше много и рядко разменяше по някоя и друга дума с Елбраян, макар че според Джуравиел в цял Андур’Блау Иннинес нямало елф, който да пее по-хубаво от него. Елбраян се бе изправял срещу Таларейш само веднъж, в самото начало на обучението си, и бе загубил само за няколко минути.