Господарката на езерото (том 1)

Един голям блестящ мехур заплува към реката. Цири мълчеше, хапейки устните си.

— Твоят космат прародител — продължаваше елфът, разбърквайки течността със сламката — бързо се е научил да използва противоположния на останалите пръсти палец и зачатъците си на интелект. С тяхна помощ правел разни неща, по правило колкото и смешни, толкова и страшни. Искам да кажа, че ако правените от него неща не били толкова страшни, са щели да бъдат смешни.

Пореден мехур, веднага след него втори и трети.

— Нас, Aen Elle, по принцип малко ни е интересувало какви ги върши твоят прародител. За разлика от Aen Seidhe, нашите братовчеди, ние отдавна сме напуснали вашия свят. Избрахме си друг, по-интересен. Защото в онези времена — сигурно ще се учудиш на това, което ще ти кажа — можеше да се пътува доста свободно между световете. Ако притежаваш малко талант и опит, разбира се. Несъмнено разбираш какво имам предвид.

Цири изгаряше от любопитство, но упорито мълчеше, съзнавайки, че елфът й се надсмива. И не искаше да облекчава задачата му.

Ауберон Муиркетах се усмихна. Обърна се. На шията му висеше златен обръч, знак за власт, наричан на Старата реч torc’h.

— Mire, luned.

Духна леко, бавно въртейки сламката. На отвора й, вместо един мехур, както по-рано, увиснаха няколко.

— Мехур до мехур, мехур до мехур — затананика той. — Ех, така беше, така беше… Казвахме си — какво значение има, ще прекараме малко тук, малко там, и какво от това, че Dh’oine са решили да унищожат своя свят заедно със себе си? Ще отидем някъде другаде… В друг мехур…