Смъртта на императора
- Автор: Май Карл
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Калем-90»
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Смъртта на императора». Краткое содержание книги:
Мексиканецът спря пред една от тях. Избута две здрави, железни резета и отключи катинара. После влезе. Нов ходник ли почваше зад вратата, или се криеше там някаква тайна? Това се запита Курт. В първия случай трябваше незабавно да се вмъкне, а във втория да остане. Той се ослуша. А, ето че чу да се говори! Вратата следователно водеше към някакъв затвор. Промъкна се тихо по-напред. Никой не го чу. Тогава се осмели да протегне леко шия и съгледа правоъгълна килия, към чиито стени бяха приковани няколко души. Манфредо стоеше в средата на помещението, фенера бе оставил в един ъгъл. Той не осветяваше достатъчно килията, така че да се различат чертите на затворниците бе невъзможно.
— Има един път към спасението ви — чу Курт гласа на Манфредо.
— Какъв? — попита някой от заден план.
— Известно ли ви е, че този Мариано тук е вашият истински племенник, а сегашният граф Алфонсо е просто синът на Гаснарино Кортейо?
— Да.
— Е, тогава поставям две условия. Изпълните ли ги, всички сте свободни.
— Нека ги чуем.
Старият граф Фернандо бе онзи, който говореше. Манфредо продължи:
— На първо място обявявате тоя Алфонсо за измамник и искате да накажат него и близките му.
— На това съм готов.
— Но сетне трябва да се отречете от Мариано и признаете мен за момчето, което е било отвлечено и разменено.
Последва мълчание на удивление.
— Е-е, отговорът! — повели мексиканецът.
— Я гледай ти — възкликна дон Фернандо, — значи искате да станете граф Родриганда?
— Да — отвърна запитаният с безсрамна откровеност.
— С подобно условие никога не бих се съгласил.
— В такъв случай си оставате затворник до кончината. Давам ви половин час за размисъл, додето отида да ви донеса хляб и вода. Не кажете ли после «Да», няма да има вече ни вода, ни храна и ви очаква окаяна смърт!
— Бог ще ни спаси!
— Зарежете го тоя мерзавец, дон Фернандо! — прозвуча отстрани дълбокият бас на Стернау.
— Каквоо? — извика Манфредо. — Мерзавец ли ме наричаш? Ето ти наградата!
Той пристъпи към окования и замахна за удар, ала не се стигна дотам — вдигнатата ръка бе сграбчена изотзад. Обърна се стреснат и видя чифт святкащи очи и дулото на насочен към него револвер. Смъртна бледност покри лицето му.
— Кой сте вие? Какво търсите тук? — попита, заекващ от страх.
— Веднага ще разбереш! — отвърна Курт. — На колене! — смъкна го той на земята. — Така, мошенико, сега да те обезопасим!
При тези думи сне ласото от кръста си и го омота около тялото и ръцете на надзирателя. Онзи не бе снабден с оръжие и примиращ от ужас се остави да бъде вързан без да окаже съпротива. Курт вече не можеше да се сдържа. Пое дълбоко дъх и възкликна ликуващо:
— Слава Богу! Провървя ми най-сетне! Вие сте свободни!
— Свободни? — извикаха наоколо. — Кой сте вие, сеньор?
— И това ще узнаете. Само да се измъкнем от тая смрад! Това е най-належащото. Ще можете ли да вървите?
— Да — отговори Стернау.
Курт съумя да се наложи временно над себе си и сърцето да стори онова, което му нареждаше разумът.
— Как се отварят веригите ви?
— С един малък ключ, който този човек носи в джоба си. Курт пребърка джобовете на Манфредо и намери ключето.
Тръгна бързо от човек на човек да отключва веригите, които падаха с дрънчене. Всички поискаха да се втурнат към него, ала той отклони желанието им, макар от очите му да се стичаха радостни сълзи.
— Още не! По-напред неотложното. Всички ли сте тук, или има и някъде другаде събратя по неволя?
— Тук сме всички — потвърди Стернау, който притежаваше необходимата сила да запази хладнокръвие.
— Но и Кортейо и Ландола трябва да са тук!
— Тук са. Двамата Кортейо, Ландола и Хосефа Кортейо.
— Слаба Богу! Това за мен наистина е загадка, но всичко ще се изясни. Последвайте ме на малко по-друг въздух!
Курт отне всички ключове на вързания Манфредо, тикна го в ъгъла и взе фенера. Измъкна се в ходника и другите го последваха. Сетне заключи и зарези вратата и закрачи в посоката, от която беше дошъл. Само че бе принуден да върви много бавно. Неколцина от спасените бяха толкова слаби, че едва съумяваха да се държат на краката си. Въздухът с всяка крачка ставаше все по-добър и в най-първата килия Курт най-сетне спря. Запали донесената свещ, закрепи я на една греда и сега стана достатъчно светло двете страни да различат чертите си. Тогава Стернау сграбчи ръката му и помоли: