През страната на скипетарите
- Автор: Май Карл
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Мария Нейкова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През страната на скипетарите». Краткое содержание книги:
(Веселин Радков)
«През страната на скипетарите» Кара бен Немзи и неговите спътници преследват банда престъпници. Неочаквано те се сблъскват с внушаващите страх «аладжи», по-късно попадат в планинска колиба, която трябва да бъде за тях капан и накрая преживяват един колкото драматичен, толкова и весел епизод в «кулата на старата майка».
«През страната на скипетарите» принадлежи към шесттомно издание. Другите томове са: «През пустинята» (том 1), «През дивия Кюрдистан» (том 2), «От Багдад до Стамбул» (том 3), «През дебрите на Балкана» (том 4), «Шутът» (том 6).
— Разбира се, че трябва да я знам, защото съм сърдаш. Сега той доволно кимна с глава и каза почти сърдечно:
— И това е вярно! От нашите си. Мога да ти имам доверие и те поздравявам с добре дошъл. Няма ли да напуснеш този хан и да бъдеш мой гост?
— Благодаря ти. Сигурно разбираш, че е по-добре да остана.
— Ти си умен и предпазлив човек. Това ме радва и увеличава доверието ми. Каква вест ни носиш?
— Мога да я кажа само на Жълтоликия.
— Умееш и да мълчиш. Хм! Какво да правя?
Чурак стана и замислено закрачи из стаята. После каза:
— Нещо лично ли е, или по работа?
— Става дума за сделка, която ще донесе голяма печалба.
Очите му алчно заблестяха.
— Какво очакваш от мен?
— Да ме заведеш до Дерекулибе.
— Мислиш ли, че ще го намериш там?
— Надявам се.
— Е, мога да ти доверя, че ще те очаква там, ако му съобщя за теб. Това ще ми отнеме около час. Можеш ли да потърпиш дотогава?
— Щом трябва, ще чакам, въпреки че много бързам.
— Веднага тръгвам — увери ме Чурак. Хвърляйки изпитателен поглед към спътниците ми, той продължи:
— Кои са тези мъже?
— Мои приятели и спътници.
— Те по същата работа ли идват?
Потвърдих, а той продължи да пита:
— Те също ли искат да видят Жълтоликия?
— Не е непременно необходимо. Достатъчно е само аз да говоря с него.
Тогава по лицето му се плъзна лека, неопределена усмивка. Той засука краищата на дългите си мустаци, още веднъж изпитателно огледа тримата и каза:
— И те ще дойдат. Жълтоликия сигурно ще иска да ги види, щом са дошли с теб.
— И аз така предпочитам.
— Ефенди, виждам, че носиш ботуши за болен човек. Какво ти е на краката?
— Нараних си единия крак по време на ездата и сега не мога да ходя.
— А как ще ме последваш тогава до Дерекулибе?
— На кон.
— О, веднага се разбира, че не знаеш пътя дотам. Не можеш да минеш през гъсталаците на кон.
— А не е ли възможно Жълтоликия да благоволи да дойде при мен?
— Ти какво си въобразяваш? Не би го направил дори и падишахът да го търси.
— Сигурен съм, че е така!
— Впрочем той никога не показва лицето си. Винаги го почерня. Би ли могъл да дойде с такова лице тук?
— Не. Разбирам. Но как да отида до колибата?
— Има само един начин: да те носят.
— Не е много удобно. Носачите ще се уморят.
— О, няма. Не е необходимо да те носят на ръце. Ще вземат носилка. Аз ще им я дам. Майка ми е много стара и слаба и вече не може да ходи. Затова поръчах да й направят носилка, да може да ходи на гости, без да изморява краката си.
— Много ще ти бъда благодарен. А ще поръчаш ли и носачи?
— Какво приказваш? Носачи! Нима можем да вземем със себе си чужди хора? Ще те носят твоите хора.
— Добре. Нека донесат носилката.
— Но не веднага, защото първо трябва да известя Жълтоликия. А после кажи на ханджията, че си ми приятел и Илия трябва да прави всичко, каквото му кажа.
— Защо?
— Защото не знам какво имаш да казваш на Жълтоликия и какъв ще е резултатът от разговора ви. Възможно е да се наложи да се върна в селото като пратеник. Вероятно Жълтоликия ще те покани да му бъдеш гост или кой знае какво друго може да бъде решено. Тогава ще трябва да мога да се представям пред Илия като твой пълномощник.
— И на това съм готов — заявих аз.
— Добре. След един час вземете носилката и елате извън селото, вдясно пред портата. Ще ви чакам там, защото тук не бива да ни виждат заедно.
Чурак се приближи към прозореца, гледащ към двора, извика на ханджията да дойде и му каза:
— Имам с този ефенди работа. След един час той ще тръгне оттук и по-късно чрез мен ще ти изпрати вест. Затова сега той иска да чуе, че ще направиш всичко, което ти кажа по негово поръчение. Питай го сам!
Илия ме погледна и аз потвърдих. После месарят тръгна. Видях го да влиза в къщата си, а скоро след това отново излезе.
— Не те разбирам, ефенди — започна ханджията, който беше останал. — Мислех, че смяташ месаря за престъпник, а му даваш пълни правомощия. Като дойде, трябва да му се подчинявам.
— Не напълно. Направих го само привидно, а сега оттеглям пълномощията си. Възможно е да изпратя Чурак, но тогава ще му дам лист от този бележник тук, върху който ще напиша само думата «Аллах». Като ти го покаже, ще правиш каквото ти каже, но ако не носи такъв лист с думата, ще му откажеш.