Избрани творби (Един живот, новели и разкази)

— Къде е той, лельо?

Леля Лизон показваше с пръст небето.

— Там горе, Пуле, само че не бива да казваш на никого. — Тя се боеше от барона.

Но един ден Пол й заяви:

— Добрият дядо боже е навсякъде, но не и в църквата. — Говорил бе с дядо си за тайнствените откровения на леля си.

Момчето караше десетата си година. Майка му изглеждаше четиридесетгодишна. То бе яко и буйно, катереше се смело по дърветата, но не знаеше много неща. Уроците го отегчаваха, бързаше да ги прекъсне. А всеки път, когато баронът го задържаше малко по-дълго време над книгата, Жана довтасваше незабавно.

— Остави го да си поиграе — казваше тя. — Не бива да го изморяваш. Толкова е малък! — За нея Пол беше все още на шест месеца или на година. Тя едва ли си даваше сметка, че той ходи, тича, говори като малък мъж. Живееше в постоянна тревога да не би да падне, да не настине, да не се загрее, когато се движи, да не яде много да си разстрои стомаха или пък малко, та да не порасне.

Когато Пол стана на дванадесет години, възникна голямо затруднение — първото причастие.

Една сутрин Лиза дойде при Жана и й изтъкна, че не могат да оставят по-дълго малкия без религиозно образование и без да изпълни първите си задължения на християнин. Тя се обоснова по всички възможни начини, приведе хиляди доводи и преди всичко се позова на мнението на хората, с които дружаха. Майката се колебаеше смутена и нерешителна, твърдеше, че може да почакат още малко.

След един месец обаче, когато бе на гости на виконтеса дьо Бризвил, дамата я запита случайно:

— Навярно тази година вашият Пол ще приеме първото си причастие?

Неподготвена за въпроса, Жана отвърна:

— Да, госпожо.

Тази проста думичка я накара да се реши и без да се довери на барона, тя замоли Лиза да заведе детето на уроците по закон божи.

В продължение на един месец всичко вървеше благополучно, но една вечер Пуле се върна с пресипнало гърло. На другия ден се разкашля. Уплашена, майка му го разпита и узна, че свещеникът го изпъдил до края на часа в предверието на течение, защото се държал лошо.

Тя го задържа при себе си и сама го научи на религиозната азбука. Но абат Толбиак въпреки горещите молби на Лизон отказа да го допусне между причестяващите се, понеже не бил достатъчно подготвен.

Същото стана и следната година. Тогава баронът, разярен, заяви гневно, че детето няма нужда да вярва в бабини деветини и в наивния символ на преобразяването, за да стане честен човек. Решиха да го възпитават по християнски, но не като набожен католик, а когато станеше пълнолетен, щеше да бъде свободен да избере каквато си ще религия.

Известно време след това Жана отиде на гости у Бризвил, но те не й върнаха посещението. Тя се учуди, като познаваше педантичната вежливост на съседката си, но маркиза дьо Кутлие й откри надменно причината за тази въздържаност.

Поради положението на мъжа си, неоспоримата си титла и значителното си богатство маркизата се смяташе един вид царица на нормандската аристокрация и управляваше като истинска владетелка, говореше свободно, беше приветлива или студена според случая, правеше забележки, даваше съвети, поздравяваше, бъркаше се във всичко. Когато Жана я посети, дамата каза сухо след няколко ледени думи:

— Обществото се дели на две класи: хора, вярващи в бога, и тия, които не вярват. Едните, макар и най-ниско поставени в обществото, са наши приятели, равни нам; другите не представляват нищо за нас.

Почувствувала нападката, Жана отвърна:

— Не може ли да се вярва в бога, без да се ходи на църква?

— Не, госпожо — отвърна маркизата, — вярващите се молят богу в неговия храм, както ако искате да видите хората, отивате в дома им.

Жана поде засегната:

— Бог е навсякъде, госпожо. Колкото до мене, аз вярвам от все сърце в добротата му, но не чувствувам присъствието му, когато някои свещеници застанат между мен и него.

Маркизата стана:

— Свещеникът носи знамето на църквата, госпожо; който не следва това знаме, е срещу него и срещу нас.

Жана стана също, цяла тръпнеща.

— Вие вярвате, госпожо, в бога на една партия. Аз пък вярвам в бога на честните хора.

Тя се поклони и излезе.

Селяните също я осъждаха помежду си, че Пол не взе първото си причастие. Самите те не ходеха на църква, почти не се изповядваха и се причестяваха само на Великден според изричното предписание на църквата. Но с децата бе друго; никой от тях не би дръзнал да възпита детето си извън този общ закон, защото религията си е религия.