Избрани творби (Един живот, новели и разкази)

Той стана неразделен приятел на Пол; търкаляха се заедно, спяха един до друг на килима. Скоро Сеч легна и в леглото на другаря си, който не се съгласяваше да се раздели с него. Жана се вайкаше понякога заради бълхите. А леля Лизон я бе яд на кучето, че заема такова място в сърцето на детето, струваше й се, че животното е откраднало обичта, за която тя така жадуваше.

Нарядко разменяха посещения с Бризвил и Кутлие. Кметът и лекарят единствени редовно нарушаваха самотата на стария замък. След жестокото убийство на кучката и подозренията, които й вдъхваше свещеникът във връзка с ужасната смърт на графинята и Жюлиен, Жана не стъпваше вече в църква, разгневена срещу бога, че може да има такива служители.

От време на време абат Толбиак сипеше проклятия и открито споменаваше замъка, където витаел духът на злото, на вечния бунт, ужас и лъжа, духът на неправдата, разврата и порока. Така окачествяваше той барона.

Впрочем църквата му пустееше. Когато минаваше край нивите, където орачите тикаха ралата си, селяните не прекъсваха работата си, за да поговорят с него, дори не се обръщаха да го поздравят. Освен това считаха го за магьосник, защото бе изгонил злия дух, влязъл в една жена. Разправяха, че знаел тайнствени думи, за да разтуря магиите — те били според него дяволски шеги. Докосваше с ръце кравите, които даваха синкаво мляко, или си виеха опашките, мълвеше невнятни думи и изгубените вещи се намираха.

Тесногръд и фанатичен, той страстно се увличаше в изучаване на религиозните книги, описващи явяването на дявола на земята, различните прояви на неговата мощ, скритите му разнообразни въздействия, присъщите му способи и обичайните му хитрини. Тъй като се смяташе, специално призван да се бори срещу тази съдбоносна и загадъчна сила, той бе научил всички заклинателни изрази, посочени в църковните ръководства.

Непрестанно му се струваше, че лукавият броди в мрака и латинското изречение: „Sicut leo rugiens circuit quoerens quern devoret“8 не излизаше от устата му.

Той почна да всява страх, скритата му мощ навяваше ужас. Дори събратята му, невежи селски свещеници, за които Велзевул е част от вярата и които смесват религията с магията, смутени от дребнавите предписания за обреди в случай на проява на силата на злото, смятаха абат Толбиак едва ли не за магьосник и го тачеха както за магическата власт, която предполагаха, че има, така и за безупречната строгост на живота му.

Когато срещнеше Жана, той не я поздравяваше.

Това положение тревожеше и докарваше до отчаяние леля Лизон, която не проумяваше с плахата си душичка на стара мома как може да не се ходи на църква. По всяка вероятност тя бе благочестива и навярно се изповядваше и причестяваше, но никой не знаеше това, нито пък искаше да знае.

Когато останеше сама, съвсем сама с Пол, тя тихичко му говореше за добрия дядо господ. Той я слушаше разсеяно, докато му разказваше необикновените истории за сътворението на света. Но когато му казваше, че трябва много, много да обича добрия дядо боже, той питаше понякога: