Избрани творби (Един живот, новели и разкази)
- Автор: Мопасан Ги дьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби (Един живот, новели и разкази)». Краткое содержание книги:
Над града се спусна тъжна вечер. Почнаха да палят лампите. Влязоха да вечерят в някакъв ресторант. Никой не бе гладен. Гледаха се с овлажнели очи, докато пред тях слагаха една след друга чиниите и ги отнасяха почти непобутнати.
После бавно се отправиха към колежа. От всички страни се стичаха деца от всички възрасти, водени от семействата си или от прислужниците. Много от тях плачеха. В големия, слабо осветен двор се чуваше плач. Жана и Пуле се прегръщаха дълго. Леля Лизон стоеше настрана, съвсем забравена, завряла лице в кърпата си. Щом почувствува, че ще се разнежи, баронът съкрати сбогуването и повлече дъщеря си. Каретата чакаше пред вратата. Качиха се и тримата вътре и се върнаха в „Тополите“ през нощта.
От време на време някой изхълцваше в мрака.
На другия ден Жана плака чак до вечерта. А на по-другия накара да впрегнат файтона и замина за Хавър. Пуле изглеждаше примирен с раздялата. За пръв път в живота си той имаше другари и жаден за игра, не се свърташе на стола си в приемната.
Жана идваше през ден, а в неделя го извеждаше. Като не знаеше какво да прави през учебните часове в очакване на междучасието, тя седеше в приемната — не й стигаше сила и смелост да се отдалечи от колежа. Директорът я повика при себе си и я помоли да идва по-рядко. Тя не се вслуша в препоръката.
Тогава той я предупреди, че ако продължава да пречи на сина си да играе през междучасията и постоянно смущава работата му, ще се види принуден да й го върне; и той предупреди с няколко думи барона. Тя остана в „Тополите“, под надзор, като пленница.
Чакаше всяка ваканция по-нетърпеливо от детето.
Постоянна тревога държеше в напрежение душата й. Почна да броди из околността сама с кучето Сеч по цели дни, с блуждаеща мисъл. Понякога седеше по цели следобеди на скалистия бряг, загледана в морето. Или пък слизаше през горичката до Ипор по пътя на някогашните си разходки, чийто спомен я преследваше. Колко далеч, далеч бе времето, когато тя — младо момиче, опиянено от блянове — се разхождаше по същите тия места.
Всеки път, когато видеше сина си, струваше й се, че са били разделени десет години. И всеки месец той възмъжаваше, а тя старееше. Баща й можеше да мине за нейн брат, а леля Лизон, повехнала още на двадесет и пет години и немръднала оттогава, изглеждаше като нейна по-възрастна сестра.
Пуле съвсем не се занимаваше. Повтори четвърти клас, изкара криво-ляво трети, но се наложи да повтаря и втори. Бе вече двадесетгодишен, когато постъпи в класа по реторика.
Станал бе строен рус юноша с гъсти бакембарди и едва наболи мустачки. Сега вече той си идваше всяка неделя в „Тополите“. Понеже отдавна вземаше уроци по езда, наемаше чисто и просто някой кон и изминаваше разстоянието за два часа.
Още от заранта Жана излизаше да го пресрещне с лелята и барона, който постепенно се прегърбваше и ходеше по старчески, с ръце зад гърба, като че ли за да не падне по очите си.
Те вървяха бавничко по шосето, седяха понякога край канавката и се взираха в далечината дали няма да зърнат ездача. Щом той се появеше като черна точка на бялата ивица, тримата близки махаха с кърпички. А той препускаше с коня си и долиташе като вихър — Жана и леля Лизон примираха от страх, а дядото се възхищаваше и викаше „браво“ в безсилен възторг.
Макар че Пол беше с една глава по-висок от майка си, тя все още се отнасяше с него като с пеленаче, все още го питаше:
— Не ти ли е студено на краката, Пуле?
А когато той се разхождаше пред входа след закуска и пушеше цигарата си, тя отваряше прозореца, за да му извика:
— Не излизай гологлав, моля ти се, ще хванеш хрема!
Тръпнеше тревожно, когато той си тръгваше през нощта, на кон.
— Най-важното е да не препускаш много бързо, мой малък Пуле, бъди благоразумен, мисли за бедната си майка. Не бих го понесла, ако с теб се случи нещо.
Но ето че една събота сутрин тя получи писмо от Пол, че нямало да дойде на другия ден, защото негови приятели били организирали някакво забавление и поканили и него.
Целия неделен ден я терзаха тревожни мисли, като че ли над нея бе надвиснало нещастие. А в четвъртък не изтрая, замина за Хавър.
Пол й се стори променен, без сама да си дава сметка в какво. Изглеждаше оживен, говореше с възмъжал глас. И ненадейно й каза като нещо съвсем естествено:
— Знаеш ли, мамо, понеже ти дойде днес, аз и тази неделя няма да дойда в „Тополите“, защото пак ще се забавлявам.
Тя бе поразена, дъхът й замря, сякаш й бе казал, че ще замине за Америка. Едва се овладя най-сетне и го попита:
— О, Пуле! Какво ти е? Кажи ми, какво става с тебе?
Той се разсмя и я целуна: