Избрани творби (Един живот, новели и разкази)
- Автор: Мопасан Ги дьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби (Един живот, новели и разкази)». Краткое содержание книги:
За да не изтощи втората си майка, кучето бе отбито след две седмици и Жана се нагърби да го храни сама с биберон. Нарече го Тото, но баронът решително промени името и го кръсти Сеч.
Свещеникът не стъпи вече в замъка, но следващата неделя изсипа от амвона клетви, закани и проклятия срещу замъка, казваше, че язвата трябва да се гори с нажежено желязо, анатемосваше барона, който се забавляваше с това, неясно и плахо намекваше за новите любовни похождения на Жюлиен. Виконтът беше вбесен, но страхът от скандал укроти гнева му.
А от проповед на проповед свещеникът продължаваше да възвестява отмъщението си, предричаше, че часът на божия съд наближава, че всички негови врагове ще бъдат сразени.
Жюлиен написа на архиепископа почтително, но енергично писмо. Абат Толбиак бе застрашен от немилост. Той млъкна.
Срещаха го да се разхожда сам с големи крачки и екзалтирано лице. Жилберт и Жюлиен го забелязваха много често по време на разходките си с кон ту далече, като черна точка в края на полето, ту на стръмния бряг, ту зачетен в требника си в някоя тясна долчинка, през която трябваше да минат. Те обръщаха конете, за да го избягнат.
Пролетта бе настъпила; тя съживяваше любовта им, хвърляше ги всеки ден в прегръдките им един на друг, ту тук, ту там, под всеки заслон, където ги отнасяше ездата им.
Понеже листата на дърветата бяха още редки, а тревата — влажна, те не можеха както през лятото да потънат в горските гъсталаци и избираха за тайните си прегръдки най-често подвижната колиба на един овчар, изоставена още от есента на върха на стръмния рид Вокот.
Колибата стоеше самотна, изправена на колелетата си, на петстотин метра от брега, точно там, където долината стръмно се спускаше към морето. Не можеха да бъдат изненадани, защото оттам се виждаше полето, а конете, вързани за стръките, ги чакаха да се уморят от целувки.
Но един ден, точно когато напущаха убежището си, забелязаха абат Толбиак, седнал почти скрит в морските тръстики край брега.
— Трябва да оставяме конете си в дола — каза Жюлиен, — могат отдалече да ни издадат.
И те свикнаха да връзват конете си в една падинка на обраслия в шубраци дол.
А една вечер, когато се прибираха двамата в „Ла Врийет“, за да вечерят с графа, срещнаха етуванския свещеник, който излизаше от замъка; той им направи път да минат и ги поздрави, без да срещне погледите им. Обзе ги безпокойство, но то бързо се разсея.
Един следобед Жана четеше до камината; навън духаше силен вятър (беше началото на май). Ненадейно тя зърна граф дьо Фурвил. Той вървеше пеш и толкова бързаше, че тя помисли, че се е случило нещастие.
Бързо слезе да го посрещне и когато застана срещу него, помисли, че е обезумял. Графът беше с големия кожен каскет на глава, който той носеше само в къщи, облечен бе с ловджийската си блуза и тъй бледен, че червеникавите му мустаци, които обикновено не се открояваха на руменото му лице, изглеждаха огнени. Очите му блуждаеха погледът му се местеше безсмислено. Той прошепна:
— Жена ми е тука, нали?
Загубила ума и дума, Жана отвърна:
— Не, не съм я виждала днес.
Тогава той седна, сякаш краката му се подкосиха, махна каскета и машинално избърса с кърпа челото си няколко пъти. После изведнъж скочи, приближи се до младата жена, протегна двете си ръце, отворил уста, готов да я заговори, да й повери някаква ужасна мъка, после се спря, погледна я втренчено и издума като в бълнуване:
— Но той е ваш мъж… вие също… — и побягна към морето.
Жана се затича да го спре, викаше го, умоляваше го със свито от ужас сърце и си мислеше: „Той знае всичко! Какво ли ще направи! О! Дано не ги намери!“
Не можеше да го стигне, а той не я слушаше. Вървеше право пред себе си, без да се колебае, устремен към целта си. Прескочи рова, тръгна с исполински крачки през тръстиките и стигна до скалистия бряг.
Изправена на обраслата с дървета височина, Жана дълго го следи с очи; после, като го изгуби от погледа си, се прибра, терзана от безпокойство.
А той свърна надясно и почна да тича. Бурното море влачеше вълните си. Грамадни, съвсем черни облаци се носеха с луда бързина, отминаваха, следвани от други, и всеки от тях обливаше брега с бесен порой. Вятърът свистеше, виеше, навеждаше ниско тревата, огъваше младите жита, грабваше големи бели птици, подобни на къдели пяна, и ги отнасяше далече от морето. Дъждовните капки се лееха безспир, шибаха лицето на графа, мокреха бузите и мустаците му, свличаха се по тях, изпълваха ушите му с шум, а сърцето му със смут.