Избрани творби (Един живот, новели и разкази)
- Автор: Мопасан Ги дьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби (Един живот, новели и разкази)». Краткое содержание книги:
Уплашените слуги го чакаха и му обадиха, че двата коня току-що се бяха върнали без ездачите — конят на Жюлиен бе последвал другия.
Тогава господин дьо Фурвил се олюля; с прекъснат от вълнение глас промълви:
— Навярно им се е случило нещо в това ужасно време. Нека всички тръгнат да ги търсят.
Тръгна отново и той. Но щом се скри от погледите им, свря се под една къпина и впери взор в пътя, откъдето щеше да дойде мъртва, умираща или осакатена, обезобразена завинаги тази, която той все още обичаше с дива страст.
Скоро пред него мина каруца със странен товар. Спря се пред замъка и влезе. Това беше, да, това беше тя. Ужасна тревога го прикова на място, безумен страх да не узнае, ужас пред истината. Сгушен като заек, той не мръдваше, изтръпваше при най-малкия шум.
Почака час, може би два. Колата не излизаше. Помисли, че жена му издъхва. Мисълта да я види, да срещне погледа й го изпълни с такъв ужас, че той внезапно се уплаши да не би да го открият в скривалището му и да го принудят да се прибере, за да присъствува на агонията й, и избяга по-навътре в гората. После изведнъж му мина през ум, че тя може би има нужда от помощ, че навярно никой не може да се погрижи за нея и се затича като луд назад.
При входа срещна градинаря и му извика:
— Е, какво?
Човекът не смееше да отговори. Тогава господин дьо Фурвил почти изрева:
— Мъртва ли е?
— Да, господин графе — пошепна слугата.
Той изпита голямо облекчение. Тутакси по кръвта и по напрегнатите му мускули се разля спокойствие. С твърда стъпка изкачи стъпалата на голямата парадна стълба.
Другата каруца пристигна в „Тополите“. Жана я забеляза отдалеч, видя дюшека, отгатна, че върху него лежи тяло, и разбра всичко. Така силно се развълнува, че се строполи в несвяст.
Когато дойде на себе си, баща й придържаше главата й и мокреше с оцет слепите й очи. Той попита колебливо:
— Знаеш ли?…
— Да, татко — прошепна тя, но когато поиска да стане, не можа — чувствуваше силни болки.
Същата вечер роди мъртво дете — момиченце.
Жана не видя погребението на Жюлиен и не узна нищо за него. Едва след ден-два забеляза, че леля Лизон се бе върнала. В трескавите кошмари, които я преследваха, тя упорито се мъчеше да си припомни кога старата мома си бе отишла от „Тополите“, по кое време и при какви обстоятелства. Но дори когато мисълта й бе ясна, не успя да си припомни всичко, сигурна бе само, че я бе видяла след смъртта на маминка.
XI
Три месеца тя не напусна спалнята си и толкова отслабна и пребледня, че я смятаха за загубена. После малко по малко се съвзе. Баща й и леля Лизон не я напуснаха вече, заселиха се и двамата в „Тополите“. От това сътресение й остана едно нервно заболяване — от най-малкия шум примираше и най-незначителните неща предизвикваха продължителни припадъци.
Нито веднъж не поиска подробности за смъртта на Жюлиен. Не беше ли все едно? Не знаеше ли достатъчно? Всички мислеха, че е нещастен случай, но тя не се заблуждаваше. Пазеше в сърцето си мъчителната тайна за прелюбодеянието, което й бе известно, и спомена за ненадейното и зловещо посещение на графа в деня на катастрофата.
Сега в душата й нахлуваха нежни, тихи и печални спомени за мимолетните любовни радости, с които мъжът й някога я бе дарил. Трепваше от време на време от неочакваните проблясъци на паметта си. Виждаше го пак такъв, какъвто бе през дните на годеничеството им, такъв, какъвто бе го любила в единствените си страстни часове, разцъфнали под яркото корсиканско слънце. Недостатъците му се намаляваха, грубостите му се заличаваха, дори и измяната му избледняваше, колкото по-далеч в миналото оставаше неговият затворен гроб. В прилив на неясна, следсмъртна признателност към човека, който я бе държал в обятията си, Жана прощаваше миналите страдания и мислеше само за щастливите мигове. Но времето течеше, месец след месец се изнизваха и посипваха със забрава, като с дебел слой прах, всички спомени и огорчения; и тя се предаде всецяло на сина си.
Той се превърна в кумир, единствена мисъл на трите заобикалящи го същества; и зацарува като тиранин. Между тримата му роби се породи даже някаква ревност — Жана нервно гледаше как детето горещо целува барона, след като е яздило на конче на коленете му. А леля Лизон, пренебрегвана и от него, както биваше винаги от всички, третирана понякога като слугиня от този властелин, който почти не можеше да говори още, се оттегляше в стаята да си поплаче и сравняваше незначителните ласки, изпросени с мъка, с прегръдките, предназначени за майка му и за дядо му.