Избрани творби (Един живот, новели и разкази)
- Автор: Мопасан Ги дьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби (Един живот, новели и разкази)». Краткое содержание книги:
Там долу пред него се откриваше дълбоката теснина на дола Вокот. Не се виждаше нищо друго освен овчарската колиба до празната кошара. За стръките на подвижната къщичка бяха привързани два коня. От какво можеха да се опасяват в такава буря?
Щом ги забеляза, графът легна по корем и почна да се влачи по ръце и колена, подобен на някакво чудовище с голямото си изкаляно тяло и косматата шапка. Той пропълзя чак до самотната колиба и се мушна отдолу, за да не го забележат през пролуките на дъските. Конете се раздвижиха, като го усетиха. Той бавно преряза поводите им с извадения от по-рано нож. Изви се вихър и животните побягнаха, подгонени от градушката, която шибаше наклонения покрив на дървената къщурка; тя се тресеше на колелата си.
Повдигнал се на колене, графът долепи око до процепа под вратата и погледна вътре.
Не помръдваше. Сякаш чакаше нещо. Мина доста време. И ненадейно той се изправи целият в кал, от главата до краката. Бутна с безумно движение резето, което затваряше вратата отвън, сграбчи стръките и разтърси колибата, като че искаше да я строши на парчета. После внезапно се впрегна в нея, прегънал високата си снага в отчаяно усилие, и почна да тегли като вол, задъхвайки се. Повлече към стръмния склон подвижната къщурка и тия, които бяха заключени в нея.
Те викаха отвътре, удряха с юмруци вратичката, без да разбират какво им се е случило.
Когато стигна до горния край на стръмнината, той пусна лекото жилище и то се затъркаля по наклонената урва. Ускоряваше своя ход, носеше се лудо, все по-бързо, подскачаше, спъваше се като животно, стръките се удряха в земята.
Стар просяк, скрит в един трап, видя как колибата профуча стремително над главата му. Чу ужасните викове, които излизаха от дървения сандък.
Изведнъж колибата загуби едното си колело — то се откъсна при блъскането, а тя падна на една страна и се запремята надолу като топка, както би се изтърколила от върха на някоя планина изтръгната из основи къща. Стигна до ръба на последния сипей, подскочи, описа дъга, падна в пропастта и се счупи като яйце.
Щом се разби в камънаците, старият просяк, който я бе видял да профучава, слезе със ситни стъпки през къпините. Воден от благоразумието си на селянин, той не се осмели да се приближи до смачкания сандък, а отиде до съседния чифлик да съобщи за случилото се.
Притекоха се хора. Вдигнаха отломките и откриха две тела — изранени, смазани, окървавени. Челото на мъжа бе пробито, а лицето — премазано. Челюстта на жената висеше, откъсната при едно блъсване. Счупените им крайници бяха меки, сякаш под месото им вече нямаше кости.
Разпознаха ги все пак. Почнаха да обсъждат надълго причината за това нещастие.
— Какво ли са търсили в тази колиба? — каза една жена.
Тогава бедният старец разказа, че те сигурно са се подслонили там, за да се скрият от бурята, а буйният вятър навярно е преобърнал и търкулнал надолу колибата. И обясни, че самият той мислел да се скрие там, но видял привързаните за стръките коне и разбрал, че мястото е заето.
— Иначе с мен щеше да стане същото — добави той доволно.
Някакъв глас каза:
— Дали нямаше да е по-добре?
Тогава старчето изпадна в ужасна ярост:
— Защо щеше да е по-добре? Защото аз съм беден, а те богати ли? Погледнете ги сега…
Треперещ, дрипав, мокър до кости, мръсен, с чорлава брада и дълги коси, провиснали изпод издънената му шапка, той посочи двата трупа с края на кривака си и заяви:
— Всички сме равни там долу…
Междувременно дойдоха и други селяни, гледаха изпод вежди с неспокоен, подозрителен, изплашен, користен и малодушен поглед. После почнаха да разискват какво да правят. Решиха да отнесат телата в замъците с надеждата да получат възнаграждение. Приготвиха две коли. Сега пък възникна ново затруднение — едни искаха чисто и просто да постелят със слама дъното на колите; други бяха на мнение да поставят дюшеци, за приличие.
Жената, намесила се по-рано в разговора, извика:
— Ами че те ще се напоят с кръв тези дюшеци! Ще трябва да ги перем с жавелова вода!
А един дебел чифликчия с весело лице отвърна:
— Нали ще ни платят! Колкото по-хубаво, толкова по-скъпо!
Доводът бе убедителен. Двете каруци с високи колела и без яйове потеглиха в тръс — едната надясно, другата наляво. При всяко друсане по дълбоките бразди от колелата те разтърсваха и люшкаха останките на тези същества, които се бяха прегръщали и нямаше вече да се срещнат.
Щом видя как колибата се търкаля по стръмната урва, графът с все сила побягна под бурята и дъжда. Той тича няколко часа така, пресичаше пътища, прескачаше насипи, пробиваше плетища. Прибра се привечер в къщи, без сам да знае как.