Град от кости

Аз съм Клеъри. Майка ми е Джослин Фрей. Живея на площад „Бъркли“ 807 в Бруклин. На шестнайсет години съм. Баща ми се е казвал…

Мислите и сякаш се опънаха и се върнаха обратно като ластик, и тя безмълвно се въртеше във вихъра на картините, които се редяха в ума й зад затворените клепачи. Виждаше как майка й я побутва да побърза по черната нощна улица между купчини изринат мръсен сняг. После навъсеното небе, сиво и оловно, редящи се дървета, оголени и черни. Празен квадрат, изрязан в земята, прост ковчег, който се спуска в него. Пепел при пепелта. Джослин, увита в закърпената кувертюра, сълзи се стичат по бузите й, бързо затваря кутията и я пъха под възглавницата, когато Клеъри влиза в стаята. Тя отново видя инициалите на кутията: Дж. К.

Картините прииждаха все по-бързо, като страниците на някоя от онези книги, които, ако се разлистват бързо, картинките сякаш се движат. Клеъри стоеше в горната част на стълбите и гледаше надолу към тесен коридор, и ето го отново Люк със зелената пътна чанта в краката си. Джослин стоеше пред него и клатеше глава. „Защо сега, Лушън? Мислех, че си мъртъв…“ Клеъри примигна: Люк изглеждаше променен, почти неузнаваем, с брада, косата му — дълга и заплетена, и после някакви клони й попречиха да вижда. Тя отново беше в парка, някакви зелени феи, тънки като клечки за зъби, кръжаха сред червените цветя. Очарована, тя посегна към една от тях, ала майка й я грабна на ръце с вик на ужас. После отново беше на черната улица през зимата и те бързаха, скрити под чадър, Джослин ту я побутваше, ту я дърпаше измежду камарите натрупан сняг. На фона на белотата се очерта някаква гранитна порта; на вратата бе издълбана някаква дума. Великолепният. После тя стоеше в някакво антре, което миришеше на желязо и стопен сняг. Пръстите й бяха вцепенени от студ. Някаква ръка повдигна брадичката й и я накара да погледне нагоре, и тя видя редица думи, изписани по протежението на стената. Две от думите особено й се набиваха в очите: МАГНУС БЕЙН.

Внезапна болка я прониза отдясно. Когато картините изчезнаха, тя извика и се стрелна нагоре, като разкъса повърхността на съзнанието си, подобно на водолаз, който минава през вълна. Нещо студено се притискаше о бузата й. Тя с мъка отвори очите си и видя сребърни звезди. Примигна два пъти, преди да разбере, че лежи на мраморния под, с колене, притиснати към гърдите. Когато се размърда, усети остра болка в ръката си.

Тя внимателно се изправи в седнало положение. Левият й лакът бе ожулен и кървеше. Сигурно бе паднала на него. По блузата й имаше кръв. Тя се огледа наоколо, неориентирано, и видя Джейс, който гледаше към нея, неподвижен, но страшно пребледнял.

Магнус Бейн. Тези думи означаваха нещо, но какво? Преди да зададе въпроса си на глас, чу брат Джеремая: