Необикновена зараза
- Автор: Корнуэлл Патриция
- Серия: Кей Скарпета #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Необикновена зараза». Краткое содержание книги:
Мартин продължи да говори.
— Само си представете. Курорт в Айова, където подозираме, че има дизентерия, заради дъжда, който е наводнил частните кладенци. Опитваме се да накараме Агенцията за опазването на околната среда да ни сътрудничи.
— Това се нарича мисията невъзможна — иронично подхвърли някой.
— Всяка година получаваме по четиринайсет хиляди обаждания. Непрекъснато сме на телефоните.
— Моля ви, заемете се веднага с моя случай — казах аз, когато стигнахме до фоайето.
— Не се притеснявайте. След три дни ще ви се обадя.
Чаках половин час и таксито най-после дойде. Пътувахме, без да разговаряме. Гледах площадите от лъскав гранит и мрамор, спортните комплекси, които ми напомниха за Олимпиадата, и сградите от сребристо стъкло. Атланта е град, в който всичко се извисява нагоре и пищните фонтани сякаш са символ на щедростта и неустрашимостта. Главата ми се замая. Стана ми студено. Почувствах се необичайно уморена за човек, който е прекарал почти цяла седмица в леглото. Когато стигнахме до летището, започна да ме боли гърбът. Не можех да се стопля, нито да разсъждавам ясно и знаех, че имам висока температура.
Когато самолетът кацна в Ричмънд, вече бях болна. Марино ме посрещна на летището и на лицето му се изписа неподправен страх.
— Господи! — каза той. — Изглеждаш ужасно!
— И се чувствам по същия начин.
— Носиш ли багаж?
— Не. Има ли новини?
— Да. Една пикантна клюка, която ще те вбеси. Снощи Ринг е арестувал Кийт Плезънтс.
— За какво? — възкликнах аз и се закашлях.
— Опит за бягство. Предполага се, че Ринг го е проследил след работа и се е опитал да го спре за превишена скорост. Плезънтс не спрял. И сега е в ареста. Гаранцията е пет хиляди долара. Представяш ли си? Явно няма да излезе скоро.
— Ринг тормози всички ни — Плезънтс, Луси и мен — казах и издухах носа си.
— Да. Може би трябваше да останеш в Мериленд и да лежиш. Не се обиждай, но нали няма да се заразя?
Марино се ужасяваше от нещата, които не виждаше, независимо дали беше радиация, или вирус.
— Не знам от какво съм болна. Може би е грип.
— Последния път, когато се разболях от грип, се чувствах зле цели две седмици. — Марино забави крачка и леко изостана от мен. — Пък и ти се навърташе около други неща.
— Тогава не се приближавай до мен, не ме докосвай и не ме целувай — троснато отвърнах аз.
— Не се тревожи.
Разговорът продължи, докато вървяхме в студа.
— Виж какво, ще взема такси до вкъщи — казах аз. Бях толкова ядосана, че всеки момент можеше да избухна в сълзи.
— Недей. — Марино изглеждаше уплашен и нервен.
Махнах с ръка, преглътнах с усилие и скрих лицето си, когато към мен се приближи такси.
— Не е необходимо да се разболяваш от грип. Нито ти, нито Роуз. Грипът не е нужен никому — ядосана казах аз. — Нямам почти никакви пари в брой. Това е ужасно. Погледни костюма ми. Мислиш ли, че автоклавите оставят неприятна миризма? По дяволите! Нямам нито палто, нито ръкавици. Колко градуса е? Пет?
Отворих вратата на таксито и се качих. Марино се вторачи в мен, после ми подаде банкнота от двайсет долара, като внимаваше да не докосне пръстите ми.
— Трябва ли ти нещо от магазина? — попита той, но таксито потегли.
Очите ми се напълниха със сълзи. Извадих пакетче носни кърпи, издухах си носа и тихо заплаках.
— Не искам да ви притеснявам, госпожо — рече шофьорът, едър възрастен мъж — но къде отиваме?
— Уиндзор Фармс. Ще ви покажа къщата, когато стигнем дотам.
— Мразя кавгите — добави той и поклати глава. — Веднъж с жена ми се скарахме в един рибен ресторант. Тя взе колата, а аз вървях пеша. Осем километра през най-опасната част на града.
Шофьорът ме гледаше в огледалото за обратно виждане. Явно мислеше, че Марино и аз сме съпрузи, които са се спречкали.
— Омъжили сте се за ченге, а? Видях го, когато дойде на летището. С кола без опознавателни знаци. Но мен не можа да заблуди — продължи той и се потупа по гърдите.
Имах чувството, че главата ми ще се пръсне от болка. Лицето ми пламтеше. Облегнах се назад и затворих очи. Шофьорът продължи да говори за живота в миналото във Филаделфия и за надеждата си, че тази зима няма да има много сняг. Задрямах и когато се събудих, не можах да се ориентирам къде се намирам.
— Госпожо, госпожо. Пристигнахме. Сега накъде?