Лявата ръка на Бога
- Автор: Хофман Пол
- Серия: Лявата ръка на Бога #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лявата ръка на Бога». Краткое содержание книги:
— Не, не трябва.
Тя продължаваше да го гледа без да мига. Търпението й си имаше граници, при това твърде крехки. Кадбъри сви рамене, за да подскаже, че отстъпва, но тя не помръдна. Той взе да се пита, дали да не се приготви за бой. После като животно, непривикнало с човешка компания, тя завъртя глава и отново се загледа в спящото момче.
Не само очите й са странни, помисли си Кадбъри, а и каквото се крие зад тях. Жива е, но нямам представа що за живот е това.
Поради занаята си Кадбъри отлично познаваше характера на убийците. В края на краищата сам той беше един от тях. Убиваше по необходимост, рядко с удоволствие, понякога неохотно или дори с угризения. Повечето наемни убийци изпитваха известно удоволствие от работата си. Дженифър Плънкет беше различна — нямаше как да се разбере какво става в нея, когато убива. Никога не бе срещал нещо подобно на начина, по който тя уби двамата мъже, арестувани от подкупените войници. След като бяха освободени, без да подозират за истинската си роля, те се залутаха из гората и спряха на бивак на около километър от хижа „Горски кът“. Без да се посъветва с него — нарушение на професионалната етика, но той реши да не се заяжда — тя отиде при тях и ги закла както пиеха чай. Именно нейното безразличие смая най-силно Кадбъри. Тя ги уби спокойно и с минимални усилия, както някоя майка би събрала отегчено от пода играчките на децата си. Докато осъзнаят какво става, двамата вече умираха. Дори и най-свирепите убийци, с които му се бе налагало да работи, се нуждаеха от душевна подготовка преди да убият. Но не и Дженифър Плънкет.
Тих шум го откъсна от размишленията. Момчето край реката се беше събудило. То отстъпи на двайсетина метра от брега, нададе протяжен вик и хукна към реката все по-бързо и по-бързо. Викът се засили, момчето скочи от високия бряг, сви се на топка и бухна във водата. Почти веднага изплува на повърхността с буен смях от свирепия студ и размаха ръце към брега. Чисто голо, то затанцува, като крещеше и се смееше на страховитото удоволствие от контраста между студената вода и топлия летен въздух.
— Хубаво е да си млад, а? — рече Кадбъри.
Не можеше човек да не сподели радостта на момчето. После Кадбъри с изумление видя, че е по-прав, отколкото подозираше. Дженифър Плънкет се усмихваше и лицето й изглеждаше преобразено като изображение на светец. Беше влюбена. Щом усети, че Кадбъри я гледа, тя мигновено напусна незнайния рай, в който я бе пренесло момчето. Погледна го, примига като ястреб или дива котка, после пак се завъртя към реката с напълно безизразно лице.
— Как мислиш, какво иска Кити Заека от него? — попита тя.
— Нямам представа — каза Кадбъри. — Но няма да е добро. Жалко — добави той съвсем искрено. — Хлапето изглежда тъй щастливо.
Веднага съжали за думите си, но все още беше потресен от току-що видяното. Сякаш бе зърнал змия да се изчервява. Друг път да не си въобразяваш, че знаеш какво става в душите на хората, помисли си Кадбъри. Изпълнен с изумление от този неочакван обрат, той седна и пак облегна гръб на черницата.
Събитията не се забавиха. Дженифър Плънкет го мислеше за заспал, но Кадбъри бе твърде опитен, за да не се разтревожи от непредвидените събития. Гледайки с притворени очи гърба на Дженифър, той тихо измъкна ножа и го скри под дясното си бедро с ръка върху дръжката. Цели трийсет минути продължи да наблюдава неподвижния й гръб, докато откъм реката долитаха крясъците, смехът и пляскането на момчето. После тя се завъртя, тръгна към него все тъй спокойно, с нож в ръката, и замахна за смъртоносен удар. Той блокира с лява ръка и на свой ред нанесе удар с дясната. Бързината й го смая, докато се търкаляха из есенните листа по земята. Премятаха се, вкопчени в смъртоносна схватка и само двамата чуваха горещото си, дрезгаво дишане и шумоленето на мъртви листа, гледаха се очи в очи, сближени като за целувка. И постепенно по-голямата му физическа сила си каза думата. Тя се дърпаше, гърчеше и блъскаше с цялата си жилеста мощ, но Кадбъри я притисна и с нея бе свършено. Ала зад омразата и яростта Дженифър имаше още едно оръжие, на което да се уповава — нейната страховита любов. Как можеше да се откаже от него и да умре? С див тласък тя се извъртя настрани, събори Кадбъри, изтръгна се от хватката на лявата му ръка и хукна надолу към скъпото си момче.
— Томас Кейл! Томас Кейл! — викаше тя.
Голото момче, което се катереше по тревистия речен бряг, погледна нагоре. Зяпна от изненада, когато видя свирепата харпия да се носи отчаяно по надолнището и да крещи името му: „Томас Кейл! Томас Кейл!“.