Лявата ръка на Бога

През месеца, в който Кейл и ИдрисПюк се наслаждаваха на покоя в хижата „Горски кът“, един мъж и една жена бдяха над тях. Не ставаше дума за обич или загриженост — представете си зоркото бдение на майка над детето й, но без капка любов.

В историите за добро и зло само добрите се сблъскват с лош късмет, злополуки и лутания. Злите винаги са нащрек, действат дисциплинирано и имат лукави планове, които се провалят едва в последния момент. Злите винаги са само на една стъпка от победата. В истинския живот и добрите, и лошите допускат прости и глупави грешки, имат лоши дни и често се заблуждават. Злите имат и други слабости освен неудържимото си желание да измъчват и убиват. Дори най-суровата, най-жестоката душа има слабо местенце. Дори най-безплодната пустиня има езера, сенчести дървета и нежни потоци. Не само дъждът вали еднакво върху праведните и грешните — същото се отнася до добрия и лош късмет, до победите и незаслужените поражения.

Подпрян на едно черничево дърво, Даниел Кадбъри затвори книгата, която четеше — „Меланхоличния принц“ — и изсумтя доволно.

— Тихо! — каза жената, която напрегнато гледаше настрани, но рязко завъртя глава към него, като чу захлопването на книгата.

— Момчето е на двеста метра — каза Кадбъри. — Няма как да е чуло.

След като се увери с още един поглед, че Кейл продължава да спи на речния бряг под тях, жената отново се завъртя към Кадбъри и мълчаливо се втренчи в него. Ако не беше убиец, бивш каторжник и понякога съгледвач на Кити Заека, той би се стреснал. Жената всъщност не беше грозна, а по-скоро съвсем невзрачна, но очите й, лишени от всякакво друго чувство освен враждебност, биха изплашили почти всекиго.

— Искаш ли да ти я дам? — Кадбъри вдигна книгата срещу нея. — Много е хубава.

— Не мога да чета — каза тя.

Мислеше си, че той й се подиграва и наистина беше така. При други обстоятелства Кадбъри благоразумно би избягвал да се задява с Дженифър Плънкет — убийца, на която Кити Заека се възхищаваше дотолкова, че я пазеше само за най-трудните атентати. Когато Кити Заека му каза с кого ще работи, той изпъшка.

— Само не Дженифър Плънкет, моля те.

— Вярно, не е твърде приятна компания — изгука Кити, — но цял куп много важни хора се интересуват от онова момче и инстинктът ми подсказва, че може да се наложи да прибегнем към пакостите, в които е тъй умела Дженифър Плънкет. Потърпи я заради мен, Кадбъри.

И с това разговорът приключи.

Скуката бе тласнала Кадбъри към риска да се задява с даровитата убийца, която продължаваше да го гледа свирепо. Вече почти цял месец наблюдаваха момчето, а то само ядеше, спеше, плуваше, разхождаше се и тичаше. Дори насладата от „Меланхоличния принц“ — книга, която бе чел поне десетина пъти — не можеше да прогони нарастващата досада.

— Не се засягай, Дженифър.

— Недей да ме наричаш Дженифър.

— Все някак трябва да те наричам.