Лявата ръка на Бога
- Автор: Хофман Пол
- Серия: Лявата ръка на Бога #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лявата ръка на Бога». Краткое содержание книги:
— Какво има, мадмоазел?
— Затваряй си устата, сланино шкембеста — отговори крайно невъзпитано мадмоазел Джейн.
Междувременно дотича смаяната от свирепия крясък Ана-Мария. Мадмоазел Джейн огледа икономката, сякаш очакваше да избухне като бомба, после посочи Рива.
— Изгони от дома ми тая коварна измамница. Не искам повече да я виждам.
Мадмоазел Джейн възнамеряваше да завърши тирадата с плесница, но размисли, когато видя как след първоначалното смайване по лицето на Рива се изписа гняв от жестоката обида.
— Махни я от очите ми! — викна тя на Ана-Мария и със съскане се оттегли в спалнята си.
20.
ИдрисПюк не се отказа от опитите да превъзпита стомаха на Кейл. Отначало новата му диета трябваше да бъде проста — но нима именно простотата не е най-голямото изпитание за уменията на добрия готвач? Поредното специално ястие на ИдрисПюк бе прясна пъстърва от близкото езеро, задушена на пара и сервирана с варени картофи и подправки. Кейл опита картофите предпазливо, защото върху тях имаше малко разтопено масло, но стомахът му ги понесе и той дори си взе допълнително.
Тъй минаваха дните и нощите. Кейл продължаваше дългите разходки, сам или с ИдрисПюк. Часове наред седяха мълчаливо или пък дълго разговаряха, макар че обикновено говореше само ИдрисПюк. Освен това той учеше Кейл да лови риба, да се храни в цивилизована компания (никакво оригване, сърбане и дъвчене с отворена уста), разказваше му за необикновения си живот, като често се присмиваше сам на себе си, което неизменно смайваше Кейл. Да се присмиваш на възрастен означаваше жесток побой… а той сам да те кани да му се надсмиваш, просто надхвърляше въображението. Понякога нощем го обземаха неудържими изблици на безпричинна радост. Покрай другото ИдрисПюк продължаваше да споделя с Кейл житейската си философия: „Любовта между мъж и жена е най-добрият пример, че всички надежди на този свят са абсурдна самозаблуда, а това е защото любовта обещава безкрайно много, а дава нищожно малко.“, или: „Знам, не е нужно аз да ти казвам, че светът е ад, но опитай се да разбереш, че мъжете и жените са от една страна измъчените души в този ад, а от друга страна — дяволите-мъчители.“ и още: „Никой разумен човек не приема нещо на вяра само защото му го казва някой овластен. Не приемай нищо за истина, ако не си го установил сам.“
Кейл пък му разказваше за живота си с Изкупителите.
— Отначало ни плашеха не само побоищата. По онова време вярвахме на всичко, което ни казваха. Убеждаваха ни, че дори да не ни хванат да вършим нещо нередно, ние сме родени греховни и Бог вижда всяка наша постъпка, затова трябва да изповядваме всичко. Ако не се изповядаме и умрем в грях, ще горим навеки в ада. А много момчета наистина умираха и Изкупителите ни казваха, че повечето от тях отиват в ада. Нощем дълго не можех да заспя след молитвите, които винаги завършваха с думите: „Ами ако умреш тази нощ?“. Понякога бях абсолютно убеден, че ако заспя, ще умра и ще търпя цяла вечност мъките на изгарянето. — Той млъкна за миг. — ИдрисПюк, на колко години беше, когато разбра що е ужас?
— Във всеки случай на доста повече от пет. Случи се в битката при Козя река. Значи съм бил на седемнайсет. Тръгнахме на разузнаване и ни нападнаха от засада. Първото ми участие в истинска битка. Не че не бях обучен. Много ме биваше, завърших курса трети по успех. Друзката кавалерия изскочи иззад хълма, после нямаше нищо освен суматоха, шум и хаос. Не можех да говоря, езикът ми беше залепнал за небцето. Разтреперих се цял и исках… такова… нали разбираш.
— Да се издрискаш? — подсказа Кейл.
— Не бъди толкова груб. Когато всичко свърши, а то трая не повече от пет минути, още бях жив. Но дори не бях си извадил меча.
— Другите забелязаха ли?
— Да.
— Какво казаха?
— Че ще свикна.
— Не те ли набиха?
— Не. Но ако това се повтореше… е, не ме чакаше дълъг живот. — Ново мълчание. — Значи ти никога не си се чувствал така? — попита накрая ИдрисПюк.
Въпросът съвсем не бе лесен. Едно от условията, с които братът, или по-точно полубратът на ИдрисПюк го пусна на свобода и му повери Кейл, беше да узнае всичко за момчето — и най-вече да разбере дали липсата на страх е негово изключително качество, или по някакъв начин е създадена от Изкупителите.
— Когато бях малък, непрекъснато се страхувах — отговори след малко Кейл. — Но после престанах.
— Защо?
— Не знам.
Разбира се, не казваше истината, или поне криеше част от нея.