Чест
- Автор: Shafak Elif
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Чест». Краткое содержание книги:
Гледаха всички тези филми не толкова като разказ за отминали времена, колкото като съдби, които и досега се разгръщат някъде. На който и филм да отидеха, винаги беше едно и също. Пембе не сваляше очи от екрана, а Елиас не сваляше очи от нея. Харесваше му как лицето й се променя с всеки нов обрат в сюжета. Той имаше чувството, че среща многото жени, които дремят в Пембе, че зърва страни от характера й, скрити от всички, вероятно и от нея самата. Тя също го поглеждаше често по същия начин, сякаш изгаряше от желание да проникне в дълбините на душата му. Елиас потреперваше и се питаше дали Пембе наистина вижда там и дали го мисли достоен за любовта й.
С времето той откри за нея повече неща, плочки от пъзел, който щеше да нареди доста след като тя вече си беше отишла. Научи, че въпреки името й любим цвят на Пембе бе аметистът. Че обича да пее стари кюрдски любовни песни и има красив глас. Освен свинско, което не ядеше от религиозни съображения, Пембе не хапваше скариди, охлюви, калмари и червени боровинки, от които зъбите й изтръпвали, но въпреки това можеше по цял ден да смуче резени лимон. Разбра и колко е млада. Тя се държеше и се обличаше така, че изглеждаше по-възрастна, но всъщност бе шестнайсет години по-млада от него.
Малко по малко той започна да проумява онова, което се случваше. Неразгадаемото, почти тайнствено привличане, което изпитваше към тази жена, толкова чужда на живота, който бе водил, беше като пробуден детски спомен. По причина, неизвестна за него, но ясна на сърцето му, той изпитваше нужда да я обича и закриля от целия свят. Беше вкусвал от това чувство с трите жени в живота му: със сестра си, с майка си и с бившата си съпруга. Но онова, което изпитваше към Пембе, бе различно от всичко познато. Тя беше врата към свят, който, макар и по-неясен и опасен, изглеждаше и по-истински. Фактът, че любовта му е забранена, го притесняваше страшно, но възможността всеки един момент да я загуби само засилваше болезненото му желание към нея. Тя беше липсващата брънка в живота му, онова, което го свързваше с миналото, с предците, с източното в него. Любовта й запълваше изгубените плочки от пъзела и изгубеното време.
Всеки път, станеше ли време светлините в киното да се включат, двамата се отдалечаваха един от друг и веднага след края на филма всеки тръгваше по своя път. По този начин нямаше да ги видят заедно — поне те мислеха така.
Тя винаги излизаше преди него. Той оставаше още малко в киното, кръжеше напред-назад, разглеждаше плакатите по стените, боклуците по пода, бонбоните и газираните напитки и още си мислеше за филма и за светлината в нейните очи, като се опитваше да свикне с празнотата, останала след нея.
Будя се внезапно посред нощ. В килията е тъмно, само от коридора се просмуква болезнено жълта светлина. Тези крушки, би трябвало да действат успокояващо на нервите. Явно идея на някой психоаналитик. Всъщност от тях ми се драйфа.
Леглото ми се струва твърдо, сякаш съм на цимент. Но не то е причината да се събудя по никое време. Нещо е станало, чувствам го. Затаявам дъх и се ослушвам. Хъркането, пърденето, стоновете, шумоленето, скърцането със зъби от съседните килии. Хората навън си мислят, че в затвора е ужасно тихо. Не е вярно. Но тази нощ въпреки обичайните звуци ми се струва странно пусто. Липсва нещо. Или може би откачам.
Навремето майка ми все повтаряше, че предчувствията са Божи шепот в тъмна гора. Случва се Той да ни каже да си отваряме очите на четири, да не се сприятеляваме с някого, да не отваряме той врати, но ние никога не обръщаме внимание. Аз обаче не съм сигурен, че в момента с мен се случва това. Предчувствието е усещане, че ще стане нещо лошо. Онова, което изпитвам, е различно. Прилича на скръбта, която те връхлита, след като нещо се е случило и вече е твърде късно.
Подпирам се на лакът и наострям уши. В началото подозирам, че при мен е дошъл призракът на майка ми, но бързо виждам, че тази нощ я няма тук. Сърцето ми не бие като обезумяло, както всеки път, усетя ли присъствието й. В ъгъла го няма и странното сияние, като от току-що натрупал сняг. Не се чува тихо шумолене като от копринени пердета. Не ухае на жасмин и роза. Не мирише на сусамова халва. Никога няма да забравя първия път, когато се случи. Щях да полудея от страх.