Лъвовете на Ал-Расан
- Автор: Кай Гай Гавриел
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лъвовете на Ал-Расан». Краткое содержание книги:
Сега тя го беше накарала да се обърне на една страна и се беше долепила до него. Единият й крак беше обвит около тялото му и движенията й наистина наподобяваха морски вълци в техния неизменен ритъм — неговия собствен дълбок ритъм, който тя беше усетила интуитивно.
— Забира — прошепна той и гласът му прозвуча сякаш много отдалеч.
— Тихо! — промълви тя и езикът й отново докосна ухото му. — Тихо, нека аз да те водя!
— Забира! — повтори той.
Тя се извъртя, гъвкава и гладка, и сега беше над него, още по-настойчиво от преди. Наведе се и устните й се впиха в неговите. Дъхът й ухаеше на мента, целувките й пареха като огън.
Той пое дълбоко дъх и извърна глава.
Посегна и сграбчи ръцете й — нежно, но достатъчно здраво, за да не й позволи да се измъкне. Опита се да види очите й в тъмнината, но успя да различи само сърцевидния овал на лицето й и завесата от черни коси.
— Забира — промълви той с неочаквана болка, — няма защо да се наказваш, да сдържаш мъката си. Можеш да го оплачеш. Няма нищо лошо в това.
Тя застина от изумление, сякаш я беше зашлевил. Тялото й се изви назад в първото неконтролирано движение за цялата вечер. За миг остана така — вцепенена, неподвижна — и с болка и облекчение Амар я чу да издава един-единствен дрезгав, неестествен звук, сякаш нещо в нея се беше скъсало.
Той внимателно я положи до себе си, но не както досега, и в мрака на стаята, помнеща толкова страст, ибн Хайран прегърна жената, която убитият от него беше обичал, и се опита да й даде малкото утеха, която можеше да й предложи. Остана безмълвен, когато тя най-сетне си позволи да заридае, оплаквайки цялата си неизмерима загуба, страшната празнота, останала след любовта в този горчив свят.
Горчив, ироничен свят, помисли си той, опитвайки се все още да изплува над благоуханните зелени вълни, които го заливаха. И в този миг, сякаш наистина беше стигнал до повърхността, съзнанието му се проясни и той трябваше да застане лице в лице е истината. Да, тя беше права за онова, което каза на терасата.
Той беше убил един жесток, недоверчив, блестящ, безумно честолюбив мъж. Когото обичаше.
Лъвовете умираха. Любовниците умираха или ги убиваха. Мъжете и жените ходеха по земята, тласкани от гордост и глупост, вършеха безумия и зверства, а звездите на Ашар гледаха отгоре безучастно. Или не съвсем?
Тази нощ двамата не излязоха от стаята. Слугите им носеха табли със студено месо, сирене, смокини, нарове от собствените му градини. Ядоха на свещи, мълчаливо, със скръстени на леглото крака. После оставиха подносите, духнаха свещите и отново легнаха един до друг, но не тласкани от желанието.
Събудиха се преди да съмне. В сивия полумрак на стаята тя му каза, без да я е питал, че в края на лятото без много шум е пратила децата си при цар Бадир от Рагоса, да останат там под негово настойничество.
Рагоса. Тя сама беше взела това решение след получаването на поемата на ибн Хайран в Картада. Същата, в която той се надсмиваше над царя. Забира винаги се беше старала да изпревари събитията, а в стиховете се съдържаше намек за наближаващи промени, дори нещо повече от намек.
— Къде ще отидеш? — попита тя. Утринната светлина вече беше нахлула в стаята. Отвън долиташе песента на птиците, чуваха се забързаните стъпки на слугите, шетащи из къщата. Забира седеше на леглото с кръстосани крака, загърната като в пастирско наметало с лекото одеяло. Сълзите бяха оставили тъмни бразди по лицето й, косата й беше разрошена.
— Честно казано, нямах време да помисля. Нали си спомняш, че ме прогониха едва вчера сутринта? А после, когато се прибрах у дома, вече ме чакаше една много настойчива гостенка.
Тя се усмихна слабо, но не помръдна, а продължи да чака. Зачервените й очи бяха приковани в него.
Наистина не беше мислил за това. Беше очаквал да бъде посрещнат триумфално в Картада, да ръководи политиката и първите стъпки на новия цар и царството. Явно човек не можеше да предвиди всичко, каквито и планове да кроеше. През изминалата нощ той дори не си беше спомнил за Алмалик ибн Алмалик, новия цар, който така решително го беше прогонил. Имаше достатъчно време да мисли за него по-късно. Трябваше да има.