Лъвовете на Ал-Расан

Не им каза, че е влюбен в нея. Ако знаеха, нямаше да му позволят да тръгне, това беше сигурно. Сигурен беше и в това, че Джехане го е разбрала още в самото начало на пътуването. Той не умееше да крие чувствата си.

За него тя беше много красива с тези тъмни коси и неочаквано сините си очи, които гледаха прямо и честно. Знаеше, че е умна, дори нещо повече: беше образована, опитна, уверена в себе си. Беше видял смелостта и гнева й сред пламъците на Орвила, докато държеше двете момиченца в прегръдките си. Никога не беше срещал жена като нея. Но тя беше и киндатка, от вечните Скитници, еретиците, които се подиграваха с бога и бяха по-мразени от духовниците дори от самите ашарити. Алвар се опитваше да не мисли за това, но истината беше, че то я правеше още по-загадъчна, някак екзотична и дори малко опасна.

Всъщност тя не беше такава. Беше умна, практична и пряма. Беше го допуснала в леглото си един-единствен път, скоро след пристигането им в Рагоса. Направи го просто и естествено, без излишни обещания. Вярваше, че тази прозаична физическа връзка ще го излекува от младежката страст. Алвар, който съвсем не беше глупав, си даваше ясна сметка за това. Тя не му позволи да си прави илюзии за тази нощ заедно. Алвар знаеше, че го харесва. Пътуването беше минало без никакви произшествия, но тя му беше благодарна за компанията, смяташе го за надежден, заслужаващ доверие човек, енергията му я забавляваше. По своему наблюдателен, той беше сигурен, че и тя се е озовала в един нов и чужд свят и още не знае какъв път ще поеме.

Знаеше и това, че не го обича, че отвъд чисто физическия акт и хармонията на двете млади тела далеч от дома връзката им е безсмислена. Но вместо да го избави от любовта, тази нощ в нейната стая сякаш сложи печат като от сгорещен восък върху чувствата му.

В старите приказки, които разказваха жените в имението късно вечер пред огнището, смелите Конници на бога обикваха от пръв поглед и за цял живот изпаднали в беда девици. В рушащия се, разединен свят, в който живееха, не би трябвало да се случват подобни неща. Ала за Алвар де Пелино това беше живата реалност.

Той не го превръщаше в проблем. Обичаше Джехане бет Исхак, киндатската лекарка, и това беше факт също толкова неотменим, както изгревът на божието слънце сутрин. Докато вървеше из многолюдните улици на Рагоса, Алвар се чувстваше много по-възрастен, отколкото преди няколко месеца, когато яздеше с Родриго Белмонте на юг, за да събира летния париас.

Сега беше есен. Северният вятър откъм езерото Серана беше прохладен сутрин и понякога пронизващо студен през нощта. Всички войници носеха плащове и два ката дрехи под тях, ако дежуряха след залез-слънце. Неотдавна на разсъмване, след като беше прекарал нощта на северозападната стена, Алвар видя побелелите от скреж мачти и реи на рибарските лодки в залива, полюшващи се под пълната синя луна.

На другата сутрин още с първите слънчеви лъчи листата на дъбовете в източните гори грейнаха в червено и златно. На запад Серанските планини, които пазеха Рагоса от армиите на Картада и я ограждаха от Силвенес в дните на Халифата, осъмнаха със снежни шапки по върховете. Снегът щеше да се стопи чак пролетта. Проходът, през който бяха минали с Джехане и Велас, оставаше единственият проходим през цялата зима. Бяха му го казали приятели в джадитските кръчми в града и по сергиите на пазара.