Лъвовете на Ал-Расан

Всеки втори предмет в двореца и в елегантните къщи, които беше видял, беше изработен от резбована и полирана слонова кост, която кораби докарваха от изток. Дори приборите за хранене в някои къщи. Дръжките на вратите в двореца. Въпреки бавния упадък на Ал-Расан след падането на Силвенес, Рагоса изглеждаше много богат град. А може би това се дължеше отчасти именно на падането на Халифата.

Алвар беше чувал да се говори за това. Освен прочутите майстори, които обработваха слоновата кост, тук имаше поети и певци, кожари, резбари, зидари, стъклари, каменоделци — представители на огромно множество професии, които никога не биха дръзнали да прекосят Серанските планини в дните, когато Силвенес беше център на западния свят. Сега, след гръмотевичното сгромолясване на Халифата, всеки местен цар си имаше цяла армия от майстори и талантливи хора, които да превъзнасят достойнствата му. И всеки беше лъв, ако се вярваше на медоточивите поети на Ал-Расан.

Разбира се, нямаше кой да им вярва. Поетите си бяха поети и трябваше да си изкарват хляба. Царете си бяха царе — сигурно двайсетина само в Ал-Расан — и някои бавно угасваха сред развалините на дворците си, други се терзаеха от страх и алчност и единици бяха онези, които наистина можеха да се нарекат наследници на славата на Силвенес. Алвар, колкото и неопитен да беше, смяташе, че цар Бадир от Рагоса е един от тях.

Сред всичко чуждо и необичайно, което го заобикаляше — непознатите, опияняващи аромати, носещи се от улиците, дворовете и сергиите, камбаните, призоваващи вярващите на молитва на равни интервали, денем и нощем, врявата и пъстротата на пазарите — Алвар беше благодарен, че и в Ал-Расан годината се измерва с пълнолунието на бялата луна, както беше у дома. Поне това не се беше променило. Можеше да каже колко точно е бил тук, в този друг свят.

От друга страна, тези три месеца му се виждаха много повече, когато се обърнеше назад. Годината, прекарана в Естерен, му се струваше много далечна, а имението на север — отдавнашен спомен. Чудеше се какво ли би казала майка му, ако можеше да го види в тези свободни ашаритски одежди, които носеше цяло лято. Всъщност дори и не се чудеше, а знаеше. Тя щеше тутакси да хукне към Острова на Васка, за да измоли на колене опрощение за греховете му.

А лятото тук, на юг, всъщност съвсем не беше горещо. Достатъчно беше да имаш някакво покривало на главата, за да се предпазиш от ярката светлина на пладнето — нещо не толкова обременително като твърдата кожена шапка, а светлите памучни роби и панталони бяха много по-удобни от дрехите, с които беше дошъл. Лицето му беше потъмняло от слънцето и сега той самият приличаше на ашарит. Изпитваше странно чувство, когато се погледнеше в огледалото и видеше това променено лице. В Рагоса на всяка крачка имаше огледала — тукашните хора бяха доста суетни.