Лъвовете на Ал-Расан
- Автор: Кай Гай Гавриел
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лъвовете на Ал-Расан». Краткое содержание книги:
Можеха да не си правят този труд и те сигурно го знаеха. Едва ли някой би могъл сериозно да разчита, дори муардите, че той ще каже на слугите си къде се крие. Но на ибн Рухала му трябваха трупове, за да докаже усърдието си. Хрумна му, че същият този каид му дължи живота си сега, когато царят беше мъртъв. Това също беше донякъде забавно. Той обаче никак не можеше да влезе в обичайната си форма този ден.
Причината не беше в това ненадейно изгнание и в обръщането на принца срещу него. Това си имаше основания. Той би бил по-доволен, ако лично беше планирал този неочакван обрат, както беше планирал останалото, но неприятната истина беше, че царят не възнамеряваше да бъде марионетка нито на ибн Хайран, нито на никого другиго. „Какво пък, това може би не е чак толкова лошо — мислеше си Амар, докато слизаше от коня. — Доказателство за успеха ми като учител — прогонен съм от страната от човека, когото направих цар.“
Това също би трябвало да му се стори забавно, но не беше. Трябваше най-сетне да признае пред себе си, докато оглеждаше мястото, което най-много обичаше, че занапред ще му е трудно да гледа на нещата откъм забавната им страна. Спомените и всичко, свързано с тях, в този миг бяха твърде живи.
Преди петнадесет години той беше убил последния халиф на Ал-Расан заради човека, когото уби днес.
Джарайнидите далеч на изток от родината му вярваха, че животът на човека е кръг от повтарящи се действия и постъпки. Той самият не споделяше подобна философия, но си даваше сметка, че след тази сутрин животът му може да служи като илюстрация на тяхното верую. Мисълта, че може да бъде пример за каквото и да било, никак не му се нравеше. Нямаше нищо вдъхновяващо в подобна роля, а той гледаше на себе си преди всичко като на поет.
Макар че и това в най-добрия случай беше вярно само наполовина. Амар влезе в ниската обширна къща, която беше построил благодарение на щедростта на Алмалик. „Човек не бива да бъде оставян без избор“, беше казал многозначително на събралите се в приемната зала, за да е сигурен, че най-умните от тях ще предадат историята така, както искаше той.
Но избор имаше. Почти винаги. В Деня на рова Алмалик по един твърде суров и унизителен начин беше показал на сина си мястото му и беше нанесъл удар по гордостта на ибн Хайран. Синът трябваше да бъде безучастен зрител на клането, символ на бдителността на баща си и нищо повече. А Амар?
Амар ибн Хайран, който преди петнадесет години не се беше поколебал да убие човека, наричан халиф и наследник на Ашар, заради честолюбивия управител на Картада — и оттогава беше заклеймен за цял живот като цареубиец, — сега отново трябваше да бъде представен пред целия полуостров и пред света като коравосърдечния, кръвожаден вдъхновител и извършител на това грозно убийство.
Онова, което беше видял в двора на фезанския дворец през онзи жарък летен ден, го беше отвратило. А той беше виждал и причинявал толкова смърт, че познаваше всичките й лица. Ала тази крайност го порази. Мащабите на случилото се бяха непостижими.
И над всичко това, разбира се, стоеше гордостта. Както винаги гордостта. Колкото и да го отвращаваше онова, което се беше случило на жителите на Фезана, не по-малко отвратителен му се струваше и начинът, по който бяха постъпили с неговото име, с образа му пред света и мястото му в него. Той знаеше, че каквито и високи титли да носи, все пак е слуга на царя. Царете можеха да наказват слугите си, можеха да им отнемат всички земни блага, да ги убият, да ги пратят в изгнание. Но не можеха да накарат един мъж — ако мъжът беше Амар ибн Хайран — да се изправи пред целия Ал-Расан и пред света като слуга… на грозотата.
Без избор?
Разбира се, че имаше избор, стига да го искаше достатъчно. Можеше да се оттегли от света на властта и неговите жестокости. Можеше дори да напусне тази обичана, унизена земя на Ал-Расан с нейните самодоволни царчета. Можеше да се отправи направо от Фезана отвъд планините към Фериерес или към някой от големите градове на Батиара. Там имаше изтънчени, великолепни дворове, където един ашаритски поет би се радвал на възторжен прием. Той би могъл до края на живота си да пише в разкош, сред най-културните джадити.
Би могъл дори да отиде с кораб още по на изток, до Сория, за да посети каменните гробници на предците си, които никога не беше виждал, дори да преоткрие вярата си при скалата на Ашар, да поживее в пост под божиите звезди в пустинята, да свърши живота си далеч от Ал-Расан.
Разбира се, че имаше избор.