Лъвовете на Ал-Расан

— Чух го какво каза. Това не значи, че Алмалик ибн Алмалик не може да бъде съблазнен — все така предпазливо отговори той. Това, което предлагаше, беше отблъскващо, но в никакъв случай не беше ново. Царствените синове наследяваха от бащите си не само короната.

Забира го погледна косо.

— От кого, от мъж или от жена? Може би ти си в състояние да ми кажеш? — И продължи преди да е успял да й отговори: — Аз го познавам. От дълго време го наблюдавам, Амар. Той няма да се поддаде, независимо колко чар ми е останал. Прекалено е уплашен. За него аз ще нося сянката на баща му, където и да съм, в леглото или в двора, а той не е готов да се пребори с това.

Тя отпи от чашата си и се загледа в блестящата лента на реката и червените хълмове.

— Той ще поиска да убие синовете ми.

Амар мислеше за същото.

Реши, че ще е по-добре да не пита къде са момчетата, макар че по-късно това можеше да се окаже полезно. Слугата се върна с още чаши и вино и вода в красиви гарафи. Ибн Хайран беше похарчил цяло малко състояние за стъкло. Вещи, които щеше да остави зад гърба си.

Слугата остави подноса и се оттегли. Ибн Хайран смеси вода и вино за двамата. Пиха мълчаливо. Виното беше наистина хубаво.

Образите на двете момчета сякаш витаеха във въздуха в сгъстяващия се здрач. Внезапно, без никаква видима причина, той си спомни Исхак от Фезана, киндатския лекар, помогнал да се появят на бял свят и двете деца на Забира и загубил очите и езика си след раждането на второто. Той беше видял с тези свои очи на неверник забранената красота на жената, чийто живот беше спасил. Сега тази жена стоеше тук и уханието й беше близко и опияняващо, а бялата й кожа — безупречна. Запита се дали тя знае какво е станало с Исхак бен Йонанон, дали Алмалик й е казал. Това го наведе на нова неочаквана мисъл.

— Ти обичаше царя, нали? — попита той най-сетне и сам се изненада колко неловко се чувства. Не знаеше как да се държи с нея. Убийството правеше човека уязвим — за петнадесет години почти беше забравил този урок. Как трябваше да се държи с любовницата на човека, когото беше убил?

— Знаеш, че го обичах — хладно промълви Забира. — Не е трудно да се отговори на такъв въпрос, Амар. Това дори не е въпрос. — Тя се обърна и за пръв път го погледна право в очите. — Горчивата истина е, че и ти го обичаше.

Това също го свари неподготвен.

— Не — бързо се окопити той. — Аз го уважавах, възхищавах се от силата му и се наслаждавах на ума му. Ценях далновидността и хитростта му. Възлагах надежди и на сина му. И донякъде още е така.