Лъвовете на Ал-Расан

— Да, ваша светлост — безизразно каза човекът.

Амар се обърна да влезе в къщата, но на вратата спря.

— Новият цар — добави той. — Старият умря. Тази сутрин.

— Уви! — каза слугата без видима изненада. „Добър слуга“ — реши ибн Хайран, хвърли ръкавиците си на мраморната маса и се запъти по коридора към терасата, която беше построил в западната част на къщата, където бяха покоите му. Винаги беше предпочитал залеза пред изгрева. Терасата гледаше към червените хълмове и синята извивка на реката на юг. Картада, останала зад хълмовете, не се виждаше.

Жената стоеше с гръб към него и се наслаждаваше на гледката, стъпила боса на студените каменни плочи.

— Човекът, който построи къщата, не искаше да прави тази тераса — каза той, като застана до нея. — През цялото време ми повтаряше, че къщата трябва да бъде открита навътре.

Тя вдигна поглед към него. Сигурно беше дошла с покривало, но сега то беше свалено. Тъмните й очи за миг се спряха върху него, после жената отново извърна глава.

— Наистина изглежда прекалено открито — тихо каза тя.

— Но погледни къде сме! От какво да се крия тук — това питах и строителя, и себе си.

— И какво си отговори? — попита тя, загледана в стъпаловидните хълмове над реката и в залеза. — А на строителя какво каза?

Профилът й беше невероятно красив. Амар си спомни деня, в който я видя за пръв път.

— Не това. — Той простря ръка към ширналата се пред тях земя. Тя беше умна, добре би било да не го забравя. — Признавам, че съм изненадан, Забира. Рядко се изненадвам, но този път не го очаквах.

Първата дама в двора на цар Алмалик; куртизанката, която му беше родила две деца, практически царица на Картада от осем години, отново го погледна и се усмихна. Съвършените й бели зъби блеснаха.

— Наистина ли? В деня, в който убиваш царя и те изпращат в изгнание, ти си объркан от най-обикновеното посещение на една жена? Сигурно трябва да се чувствам поласкана.

Гласът й беше невероятен, в него звучеше музика. Тя разбиваше сърца и лекуваше разбити сърца, когато пееше. Ухаеше на смирна и рози. Очите й бяха грижливо подчертани, ноктите й — боядисани. Той се запита колко ли време го чака. Трябваше да попита слугата.

— Няма нищо обикновено нито в посещението, нито в жената — промълви той. — Искаш ли нещо разхладително?

Появи се един слуга с поднос, на който във високи чаши имаше сок от нар и шербет. Ибн Хайран й подаде една чаша.

— Ще те обидя ли, ако ти предложа и чаша вино? На север оттук има джадитско лозе. Те ми го доставят.

— Няма да ме обидиш ни най-малко — отвърна Забира многозначително.

Амар се усмихна. Тя беше първата красавица на Ал-Расан и все още млада, макар и не толкова свежа след днешния ден. Ибн Хайран беше само един от пълчищата поети, които я бяха възпявали през тези години. Но беше първият и това никой не можеше да му отрече. Той я беше срещнал с Алмалик и беше там, когато започна всичко.