Портата на дявола

Кърт Остин плъзна вратата на вана и излезе на улицата пред Прая Формоза. Нощта беше тиха; почти се чуваше как вълните се разбиват в брега. Подаде ръка на Катерина, помогна ѝ да излезе от колата и плати на шофьора.

– Искаш ли да изкараш още малко пари? – попита го той.

– Разбира се – отвърна шофьорът, а кръглото му лице засия.

– Чакай в края на улицата с изключени светлини.

Кърт държеше стодоларова банкнота, разкъса я на две и подаде едното парченце на шофьора.

– Колко дълго да ви чакам? – попита той.

– Докато се появим – отговори Кърт.

Шофьорът кимна, запали колата и потегли.

– Сигурен ли си, че няма да го изложим на риск? – попита Катерина.

Кърт беше сигурен, че вече не ги следят.

– Няма опасност за него – каза той уверено. – Нито за нас, освен ако французите не решат да се бият за пробата от скалата, която са взели.

– Не и французите – засмя се тя.

– Коя е къщата? – попита той, по брега имаше няколко вили.

– Насам – каза тя, обърна се и като слезе от грубия паваж, тръгна по тревата. Кърт предположи, че там е по-удобно за босите ѝ крака.

– Трябва да ти намерим някакви обувки.

– А може да свалиш твоите и да се разходим по брега – усмихна му се тя.

Това звучеше доста по-примамливо, отколкото да събудят група учени и да ги обвинят в кражба.

Стигнаха до боядисаната в жълто вила.

– Тази е – посочи Катерина.

Кърт почука, после отново. И зачакаха. Никакъв отговор.

Вътре беше тъмно, дори външните лампи не бяха включени.

– Сигурна ли си, че е тази? – попита Кърт.

– Ами снощи имаха парти тук – отговори Катерина. – Всички се събрахме.

Кърт почука отново, този път по-силно, без да се притеснява особено, че ще събуди съседите. Докато удряше по вратата, се случи нещо странно. Външната лампа, която беше изгасена, присветваше при всеки удар.

– Какво е…

Той спря да блъска по вратата и се вгледа в лампата. Посегна към аплика и напипа крушката. Беше разхлабена. Завъртя я и тя светна. Врътна я още два пъти, за да я завинти добре.

– Ти да не си от поддръжката? – попита Катерина.

Кърт вдигна ръка, за да я накара да замълчи. Клекна и огледа касата. Около ключалката личаха драскотини – лоши новини.

– Какво има?

– Някой е разбил ключалката. Развили са крушката, за да не ги види никой какво правят. Стар обирджийски навик.

Кърт пробва вратата – определено беше заключена.

Тръгна към другата страна на къщата, следван от Катерина.

– Стой тук! – нареди ѝ той.

– В никакъв случай!

Нямаше време за спорове. Провря се покрай живия плет от тропическа бугенвилия и тръгна към задната страна на къщата.

И отзад беше тъмно.

Отне му само три секунди да измъкне вратата от жлеба .

– Ти да не си бил обирджия? – прошепна Катерина.

– Дарби от юношеството – прошепна той в отговор. – Сега, моля те, стой тук.

– Ами яко някой пак те халоса? – попита тя. – А аз не съм наблизо да те спася?

Кърт предположи, че надали може да противостои на този аргумент. Промъкна се в къщата, а Катерина беше точно зад него. Веднага усетиха, че има нещо нередно. Мястото беше обърнато с главата надолу.