Една любов в Париж

— Мадам Берже беше наела адвоката Лемоан, един от най-добрите френски криминалисти. Той беше много висок, слаб човек, с продълговато, бледосиво лице, големи черни очи и гъста, черна като смола коса. По-изразителни от неговите ръце не съм виждал. Имаше внушителен вид с черната си роба и белия си нагръдник. Имаше широки, мощни гърди. Напомняше — и аз самият не знам защо — на някой от онези тайнствени образи по картините на Конги. Той беше актьор и оратор едновременно. Беше в състояние с един-единствен поглед да изрази мнението си за характера на някой човек и с една-единствена пауза да постави под съмнение всички известни показания. Да беше там да видиш с каква ловкост въртеше свидетелите на противната страна, с какви мазни любезности ги объркваше да изпадат в противоречие със самите себе си, с какъв свещен гняв изобличаваше низкия им манталитет, с каква ирония излагаше на присмех твърденията им. Той можеше да бъде колкото пленителен, толкова и груб и рязък. Когато вещите лица заявиха, че въз основа на своите неколкократни наблюдения върху Берже в затвора дошли до заключението, че той бил суетен, надменен, лъжлив, безогледен, аморален, безсъвестен и без разкаяние. Лемоан се впусна да спори с тях като същински учен психолог. Цяло удоволствие беше да следиш как работи сложният механизъм на изтънчения му ум. Обикновено говореше с лек разговорен тон, но му придаваше по-голяма пълнота чрез обаянието на гласа си и добре отмерените си подбрани изрази. Каквото и да кажеше, то беше все изгладено, готово направо да бъде отпечатано, а заключението му накрая, когато той отприщи целия порой на красноречието си — просто стихия! Подчерта дебело, че доказателствата са недостатъчни. Обсипа с презрение свидетелите с печална слава и заяви, че не заслужавали никакво доверие. Изтъкна неочаквани и поразителни аргументи и заяви, че изнесените от прокурора обстоятелства не били достатъчни, за да се обоснове една осъдителна присъда. Ту заговорваше в приятелски тон и се обръщаше към съдебните заседатели като „човек към човек“, ту отново се впущаше в разпалена защита, а гласът му се усилваше все повече и повече, докато най-сетне цялата зала отекваше гръмливо. Тогава пауза… Такава драматична противоположност, че кожата ти настръхваше и тръпки те полазваха. А най-сетне заключението: просто величествено. Той се обърна към съдебните заседатели, подчерта, че те трябвало да решат по право и по съвест, но — той съумя да подбере особено внушителни думи — и да изключат всички предразсъдъци, които може да са се наслоили в душата им поради признатите предишни прегрешения на този младеж. С тих разтреперан от вълнение глас — Боже колко покъртително беше! — той им припомни, че този човек, за когото прокурорът иска смъртно наказание, е син на вдовица, а тя самата дъщеря на войник с големи заслуги за благото на родината си; че той е син на офицер, посветил живота си за отбраната на тази страна. Той припомни, че подсъдимият се е оженил млад, че женитбата му станала по любов. А съпругата му сега носела в утробата си плода на тяхната любов. Биха ли могли тогава съдебните заседатели да допуснат това невинно дете да се появи на света заклеймено с позорния белег като дете на осъден за убийство баща?… Напразен патос? Разбира се, че беше напразен патос, но ако беше там, за да чуеш тези трогателни, покъртителни, сърцераздирателни думи й тонове и косата ти да настръхне от тях, тогава не щеше така да го наречеш. Боже-е-е, как плакаха хората! И аз самият насмалко да се разплача, но тъкмо тогава забелязах сълзи по бузите на Робер и как той ги бършеше с кърпичката си… толкова смешно ми се видя, че можах да се овладея. Но казвам ти, величествено постижение, та никой съдебен служител в света не би могъл да спре стихийните ръкопляскания, които избухнаха, когато защитникът седна.