Една любов в Париж

— Тримата съдии бяха на една редица. Със своите пурпурночервени роби и с черните си четириъгълни шапки имаха твърде внушителен вид. Двамата от тях бяха мъже на средна възраст и нито веднъж не отвориха уста. Председателят беше стар човечец с набръчкано лице, като на маймуна. Имаше уморен, провлачен глас, но беше твърде предпазлив. Слушаше внимателно, а когато се обаждаше, говореше без строгост, но с толкова безстрастно спокойствие, че страх да те хване. Той обладаваше хладнокръвния разсъдък на човек, който не си прави вече никакви илюзии относно човешката природа, но — понеже от толкова отдавна знаеше, че човек е способен на всякаква низост — посрещаше тази истина със същото примирение, както и обстоятелството, че човек има две ръце и два крака. Когато съдебните заседатели се оттеглиха на съвещание, ние, журналистите, се пръснахме да си побъбрим малко и да пийнем по чаша винце или да се подкрепим с по едно кафе. Очаквахме, че не ще им трябва много време за съвещание, защото беше станало късно и искахме да предадем репортажите си. Не се съмнявахме, че ще произнесат „виновен“ за Робер. Когато присъствувам на дела по убийства, най-силно впечатление ми прави пълното различие във впечатленията, когато човек присъствува в съдебната зала и после, когато чете вестниците. Когато човек чете доказателствата, мисли, че са доста оскъдни и му се струва, че ако той самият е съдебен заседател, по-скоро ще отсъди с „in dubio pro reo“3 Но като си казва тъй, човек не се замисля, че доказателствата оказват съвсем друго въздействие сред общата атмосфера.

След около един час ни казаха, че съдебните заседатели дошли до разбирателство, и ние се втурнахме пак в съдебната зала. Докараха Робер и ние всички станахме на крака, когато съдиите влязоха в колона, един след друг. Бяха запалили лампите, а осветлението в препълнената зала произвеждаше по-скоро зловещо въздействие. Всички потръпваха от нетърпение. Ходил ли си в Олд-бейли?