Изгубената армия на Камбиз

Кафявите очи на детето го стрелнаха за миг, после отново се върнаха към сцената зад него. Момиченцето издърпа ръката си и посочи към сумрака.

— Там има крокодил. — И посочи един стар дървен сандък с изящна месингова заключалка.

— Така ли? — усмихна се Халифа и си спомни как като дете беше абсолютно убеден, че под леглото на родителите му живее дракон. — И откъде знаеш?

— Зелен — каза момиченцето, без да обръща внимание на въпроси му. И нощем излиза и яде хора.

Крайниците й бяха болезнено тънки, а коремът й беше подут. Улично дете, изпратено да рови из боклуците от родителите си, които не са могли да намерят друг начин да го изхранят. Халифа отметна кичур сплъстена коса от очите й. Стана му жал. Изобщо не беше чудно, че фундаменталистите се радваха на такава подкрепа. Методите им можеше да се гротескни, но поне се опитваха да спечелят сърцата на тези хора и да им предложат някаква надежда за по-добро бъдеще.

Той се изправи и попита:

— Обичаш ли сладкиши?

Момиченцето за пръв път му посвети цялото си внимание.

— Да.

— Чакай малко.

Той отиде до сергията пред магазина и купи два големи сладкиша. Като се върна, откри, че момиченцето е влязло в магазина. Подаде му сладкишите и то загриза единия.

— Знаеш ли какво има там? — попита го детето и посочи една голяма месингова лампа.

— Не знам.

— Джин — отвърна то с пълна уста. — Казва се ал-Гул. На десет милиона години е и може да се превръща в каквото си поиска. Когато онези хора дойдоха при господин Икбар, аз исках да му помогне, но той не поиска.

Каза го толкова невинно, че в първия момент Халифа не осъзна значението на думите. После сложи внимателно ръка на рамото на детето и го обърна към себе си.

— Ти беше ли тук, когато онези лошите дойдоха да измъчват господин Икбар?

Момиченцето се беше съсредоточило върху сладкиша и не отговори. Вместо да продължи, Халифа замълча и го остави да го яде.

— Как каза, че се казваш? — попита детето накрая и вдигна поглед.

— Юсуф. А ти?

— Мая.

— Хубаво име.

Тя оглеждаше втория сладкиш.

— Може ли да си го запазя за по-късно?

— Разбира се.

Тя мина зад тезгяха, измъкна лист амбалажна хартия, уви сладкиша и го пъхна в джоба на роклята си. После попита:

— Искаш ли да видиш нещо?

— Да.

— Тогава си затвори очите.

Халифа го направи. Дочу тупкане на боси крачета към задната част на магазина.

— Сега ги отвори.

Той го направи. Момиченцето беше изчезнало.

Халифа изчака малко и тръгна натам, откъдето беше долетяло гласчето. Оглеждаше сумрачното помещение. Забеляза косата й, която се подаваше иззад старите плетени кошове.

— Страхотно скривалище — каза и се надвеси над нея.

Тя го погледна и се усмихна. Но усмивката й изведнъж започна да помръква, после изчезна и в следващия момент момиченцето вече хълцаше, горещите сълзи се стичаха на вадички по мръсното й личице, тялото на детето трепереше като листо. Халифа я вдигна и я прегърна.