Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
— Екстра е — съгласи се разсеяно Бърт. — Трябва да ми дадете рецептата. Не е зле човек да си има бира за жегата. Е, време е да вървя, господин Банкс. Благодаря ви, че ми показахте фермата. Онези от Петалума могат да научат от вас нещичко за гледането на пилета.
Реймънд цял се зачерви от удоволствие.
— Гледам да вървя в крак с новото, господин Мънро. Щом получа отговор от Ед, ще ви обадя.
През следващите две седмици Бърт Мънро беше все нервен и крайно раздразнителен — нещо толкова необичайно за него, че жена му един ден заяви:
— Бърт, ти си болен. Трябва да се прегледаш на лекар.
— Нищо ми няма — отсече той.
Бърт прекарваше повече от времето си в работа из фермата, но зададеше ли се по пътя автомобил, очите му все натам бягаха. Една събота Реймънд Банкс спря с камионетката си пред тяхната порта. Бърт остави лопатата и отиде да го посрещне. Когато двама фермери се срещнат така, те рядко влизат в къщата. Вместо това обхождат бавно имота, късат стръкчета трева или листа и ги въртят в пръстите си, докато разговарят. Идеше лято. Листата още не бяха загубили свежестта на зеленото, но овошките бяха прецъфтели и вързали. Черешите дори започваха да се зачервяват. Бърт и Реймънд се разхождаха бавно из добре гледаната овощна градина.
— Много птица се е навъдила тази година. Череша я остане, я не остане — каза Бърт, знаейки много добре защо е дошъл Реймънд.
— Ед ми се обади, господин Мънро. Пише, че няма нищо против да дойдете с мене. Гледали да не пускат много хора, щото сума любопитни се натискали. Но щом е за мой приятел, може. Ще отидем в четвъртък. В петък има екзекуция.
В това време Бърт крачеше мълчаливо, забил поглед в земята.
— Ед е голям симпатяга — продължи Реймънд. — Ще ви допадне. В четвъртък вечер ще останем у тях.
Бърт взе от земята една останала след кастренето клонка и я огъна като лък.
— Мисля си, ще има ли някакво значение за вас, ако в последния момент се откажа? — подхвърли той.
— Как! — втренчи се в него Реймънд. — Аз разбрах, че държите да дойдете. Какво ви става?
— Ако ви кажа, сигурно ще си речете, че съм много мекушав. Истината е — аз все за това си мисля, — че ме е страх да дойда. Страх ме е, че после няма да мога да избия тая гледка от главата си.
— О, не е толкова страшно, колкото си го мисли човек — възрази Реймънд.
— Може и да не е. Не знам. Но ме е страх, че ще ми се отрази зле. Различните хора гледат различно на нещата.
— Така е, тука сте прав.
— Ще се помъча да ви обясня какво изпитвам, господин Банкс. Знаете, че аз пилешко не ям. Но на никого не обяснявам защо не ям. Казвам, че не обичам, и толкоз. Май ви създавам главоболия, а? Та да ви кажа… — Клонката се счупи в ръцете му и той хвърли двете парчета и пъхна ръце в джобовете. — Когато бях малък, единайсет-дванайсетгодишен, разнасях бакалски стоки по домовете. До пивоварната при нас живееше един сакат старец. Единият му крак беше отрязан догоре, но нямаше изкуствен крак, ами ходеше с патерици. Нали ги помните някогашните патерици? И си ходеше много добре с тях, само че малко бавно. Една сутрин, като обикалях с кошницата с продукти, видях стареца на двора — мъчеше се да заколи един петел. Такъв породист, голям петел не съм виждал. А може и да ми се е сторил толкова голям, понеже аз бях още дребосък. Старецът беше стиснал патерицата под мишница и държеше петела за краката с едната ръка. Бърт млъкна и взе втора клонка от земята, която също огъна. Докато говореше, лицето му ставаше все по-бледо. — В другата си ръка държеше сатър. Като замахна да отсече главата на петела, патерицата му се подхлъзна, петелът се изметна в ръката му и сатърът отсече едното крило. Бре, тоя човек сякаш полудя. Като взе да кълца с оня ми ти сатър и все не може да умери шията, ами я в гърдите, я в корема. После патерицата му пак се подхлъзна и както беше замахнал, той загуби равновесие и отсече единия крак на петела и собствения си пръст. — Бърт отри челото си с ръкава. Реймънд събираше с крак купчинка пръст. — След това старецът просто хвърли петела на земята и закуцука към къщата си, като се стискаше за ръката. А петелът взе да се влачи по земята, влачи се и тътри карантиите си, че се и мъчи да издаде някакви звуци. — И тази клонка изпука в ръцете му и сега той запокити ядно парчетата. — И тъй, господин Банкс, оттогава нито съм заклал пиле, нито съм хапнал пилешко. Един-два пъти се опитах, но всеки път ми се привиждаше оня петел с изхвръкналите карантии. — За първи път той погледна Реймънд Банкс право в очите. — Разбирате ли ме сега?