Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)». Краткое содержание книги:
Опита се да задуши думите в ума си, знаейки, че е безсмислено да мисли за това сега. Но думите си стояха там и сякаш бяха отправени към мъртвец: не, не те осъждам, че си напуснал, ако това е въпросът и болката, които си взел със себе си. Защо не ми даде шанс да ти кажа… Какво? Че одобрявам? Не, че нито мога да те обвинявам, нито да те последвам.
Със затворени очи той си позволи да изпита за миг огромното облекчение, което би почувствал, ако и той трябваше да напусне, да изостави всичко. Под шока от загубата усещаше тънка нотка на завист. Защо не дойдоха и при мен, които и да са те, и не ми дадоха тази неустоима причина, която да ме накара да тръгна? Но в следващия миг, с тръпка на гняв, той си каза, че би убил човека, който се опита да се обърне към него, щеше да го убие преди още да чуе думите на тайната, която щеше да го отдели от завода му.
Беше късно, персоналът си беше тръгнал, но той се ужасяваше от пътя до дома си и празнотата на предстоящата вечер. Чувстваше се така, сякаш врагът, който беше изтрил Кен Данагър, го чакаше в мрака отвъд блясъка на завода. Той вече не беше неуязвим, но каквото и да беше това, откъдето и да идваше, тук той беше в безопасност, сякаш в огнен кръг, очертан, за да отблъсне злото.
Той погледна блещукащите бели пръски по тъмните прозорци на една сграда в далечината — бяха като неподвижни вълни слънчева светлина по вода. Това беше отражението на неоновия надпис, който светеше върху сградата над главата му: „Риърдън стийл“. Мислеше си за онази нощ, когато беше пожелал да запали надпис върху миналото си: „Животът на Риърдън“ Защо го беше пожелал? Чии очи трябваше да го видят?
Мислеше си с горчиво учудване, за пръв път, че радостната гордост, която беше изпитвал някога, идваше от уважението му към хората, към стойността на възхищението им и на преценката им. Вече не я изпитваше. Нямаше хора, на чиито погледи да иска да предложи този надпис.
Той се извърна рязко от прозореца. Грабна палтото си със суров жест, чиято цел беше да го върне обратно към дисциплината на действието. Загърна се плътно, стегна колана, после побърза да загаси лампите с бързи движения на излизане от кабинета.
Отвори вратата и спря. В полутъмното фоайе светеше една-единствена лампа. Мъжът, който седеше на ръба на бюрото, в поза на небрежно и търпеливо очакване, беше Франсиско д’Анкония.
Риърдън стоеше неподвижно и улови кратък миг, в който Франсиско, без да мърда, го погледна с намек за весела усмивка, която беше като намигане между конспиратори, относно някаква тайна, която и двамата разбираха, но не искаха да признаят. Това беше само миг, почти неуловим, защото му се стори, че Франкско се изправи веднага, щом той се появи, учтиво и почтително. Движението предполагаше строга официалност, отрицание на всякакъв опит за арогантност, но подчертаваше интимността на факта, че той не каза и дума като поздрав или обяснение. Риърдън попита твърдо:
— Какво правите тук?
— Реших, че ще искате да ме видите тази вечер, господин Риърдън.
— Защо?
— По същата причина, поради която сте толкова късно в кани нета си. Не работите.
— От кога седите тук?
— Час-два.
— Защо не почукахте на вратата?
— Щяхте ли да ме пуснете да вляза?
— Закъснели сте с въпроса.
— Да напусна ли, господин Риърдън?
Риърдън посочи вратата на кабинета си.
— Влезте.
Той запали лампите в офиса си, движейки се бавно, с контролирани движения, мислейки си, че не бива да си позволява да чувства нищо, но усети как цветовете на живота се връщат в него чрез напрегнатото, тихо нетърпение на една емоция, която не можеше да назове. Онова, което си каза съзнателно, беше: внимавай. Седна на ръба на бюрото си, кръстоса ръце, погледна Франсиско, който продължаваше да стои почтително пред него и попита със студен намек за усмивка:
— Защо дойдохте тук?
— Не искате да отговарям, господин Риърдън. Не бихте признали пред мен или пред себе си колко отчаяно самотен сте тази вечер. Ако не ме разпитвате, няма да се чувствате длъжен да го отричате. Просто приемете онова, което знаете: че и аз го знам.
Изпънат като струна, обтегната между гнева от наглостта и възхищението от откровеността, Риърдън отговори:
— Ще го призная, щом искате. Какво ме интересува дали го знаете?